Американски негърски поети

Където свободен човекът живее

Направете ми гроб сред полята далечни
или чак в планината посред бурите вечни
и нека той бъде най-скромният гроб,
но само не там, де човекът е роб.

Не бих си отдъхнала даже и в гроба,
ако чувам страхливите стъпки на роба,
не ще да намеря и в земята покой,
ако пада над мен робска сянка сред зноя.

Ще страдам и мъртва, ако чувам през сън
на тежки вериги жестокия звън
и писък на майка, политнал в простора,
като страшно проклятие към безмилостни хора.

Ако чувам камшика по нейното тяло,
потънало в кръв и от бой посиняло,
ако чувам гласа на невръстни деца,
като птички без майка, без гнездо, без крилца.

Бих потръпнала в гроба, ако чуя, че псета
насъскани, гладни, гонят жертвата клета,
а човекът се моли отчаяно, пада,
напразно очаквал от псета пощада.

Ако млади девойки с тънък стан, тъмнооки,
на продан безсрамна повлекат като стока
покрай гърба ми голи, разплакани - знам,
лицето ми мъртво ще пламне от срам.

Заровете ме там, дето с бич и хомот
не превръщат човека в безропотен скот,
ще почивам спокойно в най-простия гроб,
ако няма край мен ни владетел, ни роб.

Не почести искам, не за паметник моля,
а мъртва поне нека бъда на воля.
Намерете земя, заровете ме в нея,
където свободен човекът живее!

Франсиз Харпър (1825-1911). Родена е в Балтимор, щата Мериленд. Поетеса и видна деятелка в движението за освобождението на негрите в САЩ. Авторка е на стихосбирките "Стихове" (1871г.), "Пейзажи от живота на Юг" (1873г.). Стиховете й са написани в класически стил и са пропити с ненавист към поробителя и състрадание към жестоката участ на негрите. Стихотворението й "Където свободно човекът живее" е поместено в почти всъчки антологии на негърската поязия, защото то и днес звувчи съвременно. В България този стих е публикуван в антологията на негърската поезия "Американски негърски поети" през 1975г. от издателство Народна култура, библиотека "Панорама", серия "Поезия".

Теснотия


Мама, татко,
и ние -
10 деца -
в малка стаичка живеем,
там спим.
Когато аз
веднъж се разболях
и мислех, че настъпва
последния ми час,
чух глас:
- Щом с него се простим,
ще можем май
креватите да разделим.

Джон Ревън (1935г.)



Прадеди

Защо дедите ни
са винаги крале и принцове
и никога обикновени хора?

Нима далечна Африка
била е демокрация
и всеки неин жител - крал?
Дали пък белите ловци на роби
не са отвличали единствено аристократите,
оставили на мира всички
работници
и ратаи,
метачи,
боклукчии,
готвачи
и слугини?

А моят праотец
(така доказват справките)
е бил свинар,
наглеждал е прасетата
на кралския свинарник
и спал в калта
сред мръсните свине.

Но не по-мълко се гордея с него,
отколкото да беше крал и принц,
роден от сънищата ни
за миналата слава.


Казанът

Има един магически казан -
шотландец, грък, италианец,
какъвто и да влезе там,
излиза чист американец.

Прекрачват Жан, Иван,
Джовани, Йохан, Йон,
оттам излизат до един
прекръстени на Джон.

Стоеше край казана Том,
помисли си и рече:
- Аз най-отдавна съм дошъл,
и аз ще вляза вече.

Но още непротегнал крак,
разнесе се закана:
- Върви си! С твоя черен цвят
ще измърсиш казана!

Сто пъти гонен, нежелан,
извика Том сърдито:
- Оставам си, какъвто бях,
но тъй ще ме търпите!


Бирмингамска Балада

- О, мамо, пусни ме да ида в града,
отказвам се днес от играта,
през Бирмингам нека премина и аз -
манифестират там за свободата.

- Не, дъще, не можеш да идеш в града,
има кучета - лоши са те.
Има пушки, камшици и конски копита -
те са страшни за малко дете.

- Но, мамо, аз няма да бъда сама,
ще бъда с деца, с ученички,
ще минем през улиците на Бирмингам
да искама свобода за всички.

-Не, дъще, не можеш да идеш в града -
след пушките има затвор.
По-добре е да идеш на черква сега
и да пееш във детския хор.

И майката среса дъщеря си грижливо -
неприготвена тя я не пуща!
Бели ръкавички на черни ръце,
хубави бели обуща.

Усмихна се майката - знаеше тя,
че на черква отива детето.
Последна щастлива усмивка огря
на черната майка лицето.

Когато експлозия чу се в града,
тя изскочи примряла от страх
и се спусна по улиците на Бирмингам,
задимени от пушек и прах.

Както ровеше тухли, разбити стъкла,
над обувчица тя се надвеси.
- Ето твоята бяла обувка, но ти,
но ти, моя малка, къде си?

Дъдли Рендал Роден е във Вашингтон. Завършва колеж в Детройт и изкарва прехраната си като леяр в автомобилен завод и пощенски раздавач. В 1949г. получава от университета "Уейн" степен "бакалавър на изкуствата". Сътрудничи на много списания с разкази, стихове и статии. В 1962 и 1966 г. получава наградата "Томкинс" за белетристика и поезия. По същото време работи с поетесата Маргарет Данър и други негърски поети в "Бун Хауз", културен център в Детройт. В 1965г. Рендал основава най-влиятелното негърско издателство в САЩ "Бродсайд прес".
През лятото на 1966г., с делегация от негърски дейци на изкуството, посещава Париж, Прага и Москва. Рендал е преводач на руска, латино-американска и френска поезия. В Москва той чете свои преводи на руски поети, за които в съветския печат излизат ласкави отзиви.
Автор е на сборниците: "Градовете горят" (1968) и "Стихове срещу стихове" (1969). Съставител е на антологията "Черни поети", която в своя предговор той определи като "допълнение към всички останали антологии, които изключват творбите на поетите-негри"