Герои на антифашистката борба в България

Историята не може да бъде разстреляна!

http://www.bas-cs.org/docs/partizan.xls

НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН!
НИЩО НЕ Е ЗАБРАВЕНО!

АНА КРЪСТЕВА МАЙМУНКОВА (АНА МАЙ)

Родена на 26 юни 1878г. в Хасково. Учителка. Една от ръководителките на женското движение в България. Редактор на вестник „Равенство” и на вестник „Работничка”. Убита през май 1925 г. в казармата на ІV артилерийски полк в София.



***
/по време на разпит/


„Правителство, което не служи на народните интереси, и чрез най-грозния терор не може да се задържи! Връщане няма!... Историята иска своите жертви, за които не бива да се плаче, нито да се жали...”
/из писмо до сестра й, 1925г./


/Факсимиле на заглавната страница на вестника, излизал под редакцията на Ана Май в периода 1 август 1924г. – 12 март 1925г./

ШЕСТТЕ ЯСТРЕБИНЧЕТА



Ястребино — синоним на фашистките зверства!

ШЕСТТЕ ЯСТРЕБИНЧЕТА

Ястребино — синоним на фашистките зверства!

Едва ли ще има честен българин , чието сърце да не е трепне, запознавайки се с трагичните събития в с. Ястребино на 19 декември 1943 година.
Трите деца Стойне, Иван и Надежда са от едно семейство — на бедния чакълджия Петър Калайджийски.


Най-малкият е Стойне — седемгодишен първокласник, роден на 18 декември 1936 година. Той още не може да изговаря буквата “р”, но е първенец на класа, чете най-изразително, изписва най-красивите букви, макар понякога да няма пари за тетрадка и молив.





Иван е деветгодишен, роден на 19 декември 1934 година. Съсредоточено и будно дете. Мечтае да стане машинист.
















Най голяма е Надежда — дванадесетгодишна, родена на 16 ноември 1931 година, ученичка в първи прогимназиален клас. Мечтае да стане учителка. Двете по-големи дъщери на семейството са в града — слугуват на богатите, а синът Рангел е партизанин.









Димитринка Петкова Стоичкова е родена на 3 ноември 1932 г. Баща й е член на БЗНС. Братята и сестрите на осемчленното й семейство са поели вече своя път. Един от братята й — Стойне за последен път е бил в селото през декември 1940 г. Работи като градинар в Унгария и Чехословакия. Заради неизвестността му фашистките управници често измъчват семейството.


Четири от невинните жертви на фашизма на Тузлушкото село Ястребино са от семейството на Иван Димитров. Две от тях са сестричките — близначки Ценка и Цветанка, родени на 5 март 1930 година.





Ценка и Цветанка
След като завършили първоначалното си образование в Ястребино се записват в прогимназията в с. Любичево. Всеки ден , в студ, мраз и виелица децата ходят до съседното село и се връщат. Те знаят къде се укрива батко им Митко с другарите си и поддържат връзка с тях. Носят им храна, дрехи, информират ги за обстановката в селото.
Краят на 1943 година.

Неспокоен е Тузлушкият край. Ястребино е снабдителна база на партизаните от Омуртагския отряд, а за фашистите - опасно “комунистическо гнездо”. На Никулден — 19 декември 1943 г. многохилядна войска, полиция и жандармерия нахлуват в селото.

В дома на предания ятак и стар комунист Петър Калайджийски нахлуват въоръжени войници с натъкнати на пушките ножове. Подкарват цялото семейство — родителите с трите деца - Стойне, Иван и Надежда, към кметството. Не е отминато и семейството на Петко Стоичков. В дома са бащата, майката и 11-годишната Димитринка, Митка, както я наричат. Отвеждат и тримата.Полицаи нахлуват и в дома на Ценка и Цветанка. Отвеждат ги заедно с майка им и баща им.
Кметството на с. Ястребино е претъпкано от арестувани. Разпитът не продължава дълго. Не трепва закоравялото сърце на озверения подпоручик К. Йорданов (учител по професия) . Въпросите в питащите очички на децата остават без отговор. Малцина освобождават.
Фашистите избират жертвите си — осемнадесет души, от които

шест деца!


След пладне ги извеждат извън селото. Край селската горичка ги спират и зловещ картечен изстрел ги покосява. Незасегнат между труповете остава Стойне. Зашеметен и уплашен, той моли да не го убиват. Жесток злодей стреля и детето пада мъртво.Трагедията, разиграла се в Ястребино на 19 декември 1943 г., не е завършила. На следващата нощ убийците продължават гаврата с жертвите си. Изваждат набързо заринатите трупове и далеч от димящото село ги изгарят на клада, за да заличат престъпленията си.

ДЕЦАТА ОТ БЕЛИЦА

1943 година!

Легендарният партизански отряд “Никола Парапунов” е закрила и упование на народа.
Предани помощници на отряда са и малките пастирчета Васил и Сава Кокарешкови от с. Белица (сега град), Благоевградско. Сърдечна дружба свързва двамата братовчеди.
По-големият- Васил е роден на 9 януари 1928 г.
Сава - на 30 август същата година.

Под влияние на по-големият си брат и сестра си, които са ятаци, Сава започва да помага на нелегалните. Увлича и братовчед си Васил.
И двамата са пастири - пасат овцете из планината. Там често се срещат с партизаните, на които предават храна, дрехи, цигари.

На 16 юни 1944 г. по време на поредната им среща с партизаните са предадени. Полиция обгражда местността. След кратък бой партизаните се изтеглят. Сава и Васил са арестувани, отведени са в Разлог, където ги подлагат на жестока инквизиция. Децата се държат твърдо, не отронват нито звук.

На 7 юли като малолетни са “освободени”, но на пътя за Белица са заклани в местността Тръстеник. За да заличат следите на престъплението, жандармеристите нахранили кучетата с телата им.






Васил


Сава

Песен за Васил и Сава Кокарешкови

Има България светли имена
юнаци хиляди, хиляди слънца
деца герои, смели и добри
що греят в нашите очи

Двете другарчета Сава и Васил
бяха ятачета в Рила планина
и пълни беха детските сърца
с любов към нашата земя

Още в Рила планина те стоят на пост
пазят нашата земя от неканен гост

Двете овчарчета Кокарешкови
на партизаните две ятачета
защо ги нема дома да дойдат
цела Белица ги чека

Когато изтока зазоряваше
Ванюша Дунава приближаваше
китки за здраве в Рила свиваха
двете деца загинаха

Още в Рила планина те стоят на пост
пазят нашата земя от неканен гост.

http://www.zadruga.ru/docs/kokareshkovi.mp3

На 8 април 2010 година се навършват 45 години от подлото убисйство на големият български комунист,борец против живковизма и номенклатурата Иван Тодоров-Горуня.

Иван Тодоров-Горуня е български офицер и политик.

По време на Втората световна война Иван Тодоров-Горуня, член на Българската комунистическа партия, като политкомисар на партизанския отряд "Гаврил Генов" се бори срещу тогавашното про-германско правителство на България. След Деветосепртемврийската победа, той става генерал и член на Централния комитет на партията.


Към края на 1964 и началото на 1965 година Тодоров-Горуня и Цоло Кръстев организират група от висши офицери, която планира да свали режима на Тодор Живков. Сред офицерите е и Комендантът на София генерал Цвятко Анев.

Заговорът за преврат е разкрит от контраразузнаването и в периода от 28 март до 12 април 1965 повечето от заговорниците са арестувани.Съдбата на Горуня е спорна,според официалнит архиви на тогавашната власт той се самоубива при опит за арест.Истината е,че е бил убит.

Вечна слава на Иван Тодоров-Горуня!
Вечен позор за убийците му!


Смъртния акт на Горуня

Катя,Сашо,Малчика,Лиляна,Свилен...Ние продължаваме по вашия път

Преди да обсъждате героите е редно да си зададете въпроса имало е изобщо фашизъм в България.

Defiant написа:Преди да обсъждате героите е редно да си зададете въпроса имало е изобщо фашизъм в България.

Да имало е , самият Борис 3 обявява България за монархо-фашистка

Defiant написа:Преди да обсъждате героите е редно да си зададете въпроса имало е изобщо фашизъм в България.

Като гледам какъв провокатор с време за губене си, ти май, ако продължаваш да пишеш в същия дух, ще изхвръкнеш от форума преди да си си дал отговор на въпроса.

ЯКИМ АТАНАСОВ
1915 - 1944



"...Това, за което аз се борих, скоро ще бъде действителност. Ще имате възможност да живеете и се радвате на истински човешки живот. Живот, в който фашистките палачи , които ни пребиваха в полицейските участъци, които ни окачват на бесилките, не ще съществуват.
Днешното охолство на едните и мизерията на другите ще се забрави. Ще се отвори нова, светла страница в историята на човешкото общество. А нашата кръв, кръвта на загиналите в тая велика борба, ще служи на бъдещите поколения - строители на новото, безкласово общество като основа за разрешаване на тяхната още по-трудна задача..."
(Из писмото на Яким Атанасов до неговото семейство - написано в ломския затвор през февруари 1944 г.)
Яким Атанасов Яков е роден в с. Прогорелец (сега Якимово-1) на 11 май 1915 година. Едва 15 годишен, той става член на РМС в ломската гимназия и три години по-късно има първата си среща с полицията. За активна политическа дейност в училището той е изключен и принуден да замине за София, където се поставя на разположение на ЦК на РМС. През 1934 г. Е осъден и лежи две години в затвора, където е приет за член на партията. През 1936 година излиза от затвора вече оформен комунист. Отива в гр. Лом и е издигнат за секретар на ОК на РМС.
През 1941 година ЦК на БКП му възлага да оглави ломската околийска партийна организация.
Нелегалната партийна конференция, свикана през март 1943 година под председателството на Яким Атанасов, взема решение да се образува партизански отряд на името на "Стефан Караджа" с командир Димитър Цветков (Бончук) и политкомисар Яким Атанасов. В края на юли, същата година, е предаден и заловен заедно с Таси Никодимов. В полицията той се държи достойно. Осъждат го на смърт. Присъдата е изпълнена след полунощ на 1 март 1944 година.
Днес думите на Яким Атанасов, и на хилядите, паднали за свободата на своята Родина ни вдъхновяват в борбата с опортюнизма и лакеите на империализма.

ЗАМФИР ХАДЖИЙСКИ
1899 - 1943



Роден в с. Дългошевци (Замфир) на 10.X. 1899 година. Секретар на партийната група в родното си село преди Септемврийското въстание 1923 година. Един от героите на въстанието в Ломския край - командир на отряд въстаници, разположени в мелница Долап", край ломските казарми. Арестуван и инквизиран след въстанието, той успява да мине югославската граница с първите партизани.
След завръщането си в България, в резултат на амнистия, Замфир Хаджийски отново е един от най-дейните членове на партията в Ломския край и член на местния Окръжен комитет на БКП.
През 1935 година той прекарва известно време в ломския затвор, но скоро е освободен и продължава своята партийна дейност.
Замфир Хаджийски е един от първите партизани в нашата страна, укрил се от полицията непосредствено след 22 юни 1941 година. Дългогодишната му опитност в борбата с народните врагове и огромната му популярност сред трудовите хора го правят неуловим за фашистката полиция. Името му се носи като легенда в Ломския край. Той помага за укрепването на селските партийни групи, следи отблизо работата на РМС, организира бойни групи по селата.
Черно предателство слага край на неговата дейност.
В Ломския затвор палачите изпълняват смъртната присъда над безстрашния комунист. Към бесилото Замфир пристъпва спокоен. Той твърдо вярва в народната победа, на която посвещава целия си прекрасен живот.
През нощта на 14 октомври 1943 година партията загуби своя верен син.

АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ
(ЦАНО РАЧКИН)
1912 - 1944



Роден на 21 май 1912 година в с. Дондуково, в крайно бедно прогресивно семейство.
Тясна дружба свързва Александър Петров с известния партиен функционер от Ломския край Кирил Горанов Рацов от с. Медковец. Под негово влияние той скоро израства като любим ръководител на младежта от Василовския партиен район.
Голяма и разностранна е дейността на ръководените от Александър ремсови организации в района: екскурзии на младежките кооперативни групи, изнасяне на прогресивни пиеси, писане и разпространяване на позиви и др.
През 1935 година след един провал в с. Крива бара в ръцете на полицията попада и Александър Петров. По време на процеса в София подсъдимите се държат достойно. Съдът е принуден да произнесе оправдателна присъда. След бизо шестмесечно престояване в затвора Александър се завръща отново в Дондуково и с още по-голям жар заработва за делото на партията.
Полицията е постоянно по следите на смелия партиен функционер. Непрекъснатите арести и заплахи го принуждават да напусне временно родният си край и се установява в София.
През 1943 година полицията успява да арестува голям брой партийни дейци от Василовския район. Александър Петров е арестуван в София и докаран в Ломския затвор.
На 28. II. 1944 година фашистките палачи го обесват в Ломския затвор.

ТАСИ НИКОДИМОВ МИЧЕВ
1915 - 1944



Роден е на 31 октомври 1915 година в с. Голинци (сега кв. Младеново на гр. Лом) в многочленно трудово семейство. Тясната му дружба с любимците на прогресивната младеж в Ломския край по това време - Яким Атанасов и секретаря на ОК на РМС Младен Йорданов, му помага да израсне като последователен и опитен борец против реакцията.
Таси изпълнява отговорни задачи, поставени му от ОК на партията. В трудна обстановка, създадена от непрекъснатите блокади в ломските села, той непрекъснато обхожда околията, урежда срещи с нелегалните партийни дейци, окуражава колебаещите се, търси квартири за нелегалните. Тази му дейност не остава незабелязана от полицията. Потърсен от нея, Таси минава в нелегалност.
Като партизанин от ломския отряд "Стефан Караджа" Таси Никодимов е безпощаден с враговете на народа. Заедно с Яким Атанасов той се установява в изкопаното скривалище край с. Голинци (Младеново). Полицията полага големи усилия, за да сложи ръка на двамата "опасни конспиратори". Най-сетне скривалището е разкрито. Яким и Таси попадат в ръцете на озверените фашистки палачи.
Близо двумесечните инквизиции в полицията не сломяват Таси Никодимов. По време на процеса той се държи твърдо. Смъртната присъда посреща спокойно.
Изправен под бесилката, Таси Никодимов заявява на палачите си: "Запазете въжето, с което ме бесите, за себе си".


ИВАН ТОДОРИН МИХАЙЛОВ
1921 - 1943
[

Един от героите на антифашистката борба в Ломския край през периода 1941 - 1943 година. Роден е в с. Сталийска махала на 1.I.1921 година. Изпитал от най-ранни години несгодите на наемния работник, той бързо се ориентира към социалистическото движение. Чете прогресивна литература и оформя своя мироглед.
Заради антифашистката си дейност в казармата Иван Тодорин е подложен на всевъзможни преследвания и постоянен тормоз от страна на командуването. Тогава смелият народен син решава да поеме пътя на нелегалната борба и става партизанин в ломския партизански отряд "Стефан Караджа".
При несполучлива акция в с. Брусарци за ликвидиране на народен враг, той е заловен от полицията и осъден от фашисткия съд на смърт чрез обесване.
Палачите изпълняват смъртната му присъда в Ломския затвор на 27 октомври 1943 година.

МЛАДЕН ЙОРДАНОВ
1917-1943


Роден на 19 септември 1917 година в гр. Лом. Шивашки работник. Член на РМС от 1935 година, а по-късно на БКП. Секретар на ОК на РМС в Лом (1940-1943 година). Партизанин в отряда "Ст.Караджа". Самоубил се на 12 декември 1943 г. ,за да не попадне в ръцете на врага.

На тези герои е посветена книгата "Партизани в равнината" с автор Тодор Низамски 1963 г.

Листовка на РМС 1933 година

Позив на БКП от 1944 година

Нека не забравяме и Митко Палаузов - роден на 8 Ноември 1930 година в село Енев рът, Габровско. Многократно изтезаван за да издаде местонахождението на баща си, в последствие заедно с майка си се присъединява към партизанския отряд и заедно с нея загива на 13 годишна възраст в сражение.

70 години от обесването на Мара Тасева

На 08.11.1900 година в семейството на железничаря Таско Марков се ражда първата рожба – Мара. Мизерията и нищетата, при които живее семейството й, принуждават Мара Тасева да работи още от детска възраст. След завършването на началното училище учи занаят – шивачество, после работи в Държавния разсадник на родния си град – Попово, в тютюневи складове. Особено трудно става след смъртта на бащата, когато тя трябва да работи и се грижи за двете си сестри и 4 братя. Голямата й мечта да се учи остава неосъществена. За това пък тежкия живот на работническата класа, в редовете на която влиза твърде рано, я насочва към борбите на Партията. За идейното израстване на Мара Тасева допринасят както революционният подем у нас, настъпил в края на Първата Световна война и след нея, така и примера на баща й, участник в стачки на транспортните работници и синдикален активист (известно време Таско Марков е секретар-касиер на железничарската секция на Съюза на транспортните работници в Попово и симпатизира на тесните социалисти).

Нейният път на революционер – борец против капитализма и фашизма, започва в град Варна през 1926 година. Там Мара Тасева става член на БРП и се включва в борбите на текстилците, в стачките, политическите акции и демонстрации. През 1931 година е в стачния комитет на фабрика „Цар Борис”. Разпространява партийни печатни материали, изпраща дописки в работническия печат. През 1935 година е осъдена на две години строг тъмничен затвор за разпространяване на вестник „Работническо дело”, позиви и помощни материали. В килиите на варненския затвор се среща с революционери, натрупали богат опит в дългогодишните борби на българската работническа класа. Участва в издаването на нелегалния вестник „Затворническа трибуна”. Затвора за нея е школа, от която излиза политически и идейно укрепнала. Освободена през юни 1937 година, Мара Тасева не може да си намери работа в гр. Варна – всички врати са затворени за току-що излязлата от затвора комунистка. Принудена е да се върне в Попово, но много малко се радва на „свободен живот”. Задържат я и я откарват в затвора на гр. Шумен за още 6 месеца, тъй като не е в състояние да изплати глобата от 50 000 по първата присъда. През май 1938 год. отново се завръща в Попово. Тук тя през следващите години работи в гостилницата на Коватцалиев, като санитарка при д-р Дончев, в текстилната фабрика на Добри Димитров, в керамичната фабрика на братя Иванови.

През 1939 год. Мара Тасева е издигната за секретар на Околийския комитет на Партията в Попово. Под нейно ръководство в околията се разпространяват в-к „Работническо дело”, в-к „Младежка искра”, позиви, бюлетини на Партията, популяризира се сред селските стопани партийният призив за укриване на храната, вълната, млякото от реквизиции. Участва в нелегалната конференция, проведена в с. Теодосиево (сега Камен), Великотърновско, за уговаряне взаимодействието между партийните организации в Горнооряховска, Беленска, Поповска околии и осъществява това взаимодействие. Във връзка с курса на партията за въоръжена борба против монархо-фашизма и хитлеризма започва подготовка за създаване на бойни групи. Събират се оръжия, взривни материали уточняват се конкретни задачи. Полицията следи нейната дейност и на 21 юли 1941 год., след щателен обиск в дома й, Мара Тасева е арестувана. Не дава показания и е освободена. По това време Поповският околийски полицейски началник пише в едно донесение за нея: „Понастоящем същата продължава да се проявява като отявлена комунистка в гр. Попово, но конкретни данни не са известни… Същата следва да се постави под продължително и системно наблюдение, като не се избързва със задържането й…”. Наистина Мара Тасева продължава енергично да работи сред комунисти, ремсисти и безпартийни, да подготвя организациите на партията за тежка и упорита борба.

Пролетта на 1942 год. – в Поповско започва нов провал, Мара Тасева не успява да се укрие и на входа на керамичната фабрика е задържана от полицията. Арестувани са над 50 комунисти и ремсисти, между които тя е единствената жена. Занизват се дни на жестоки инквизиции. Към нея полицаите са най-жестоки, но нищо не е в състояние да сломи духа й. През август е изправена пред фашистки военен съд в Шумен. В показанията си се ограничава само в рамките на вече известното, главно за пропагандната дейност на Партията. Отрича всякакво участие на комунисти в саботажни действия и бойни акции.

На 12 август 1942 год. съдът произнася присъдите. Мара Тасева е осъдена на смърт чрез обесване. В последните си часове тя изпраща писмо до своите другарки, от което личи, че не е загубила надежда за промяна на присъдата. „Мили жени, още съм жива и здрава. Дано съдбата ме върне при Вас. Горещи привети – Мара” – това е краткото съдържание на предсмъртното й писмо. След няколко часа, в 1 часа след полунощ на 14 август 1942 год. Мара Тасева увисва на бесилото, останала и след смъртта твърда и мъжествена.

http://www.septemvri23.com/Mara_Taseva.htm

Народе, помни тяхната героична саможертва за свободата на България!

Преминали през полицейските участъци – 64 345

Преминали през затвори и концлагери – 31 250

Убити партизани – 9140

Убити ятаци и помагачи – 20 070

Изгорени от фашистите къщи – 2139