Оценка на "23 септември" за състоянието на комунистическото движение в България

Оценка за състоянието на
комунистическото движение

/това е откъс от уводния материал в бр.2 на Информационния бюлетин на "23 септември" - "За предназначението на Информационния бюлетин" от май 2008г./

Най-кратко сегашното състояние на комунистическото движение може да бъде характеризирано като състояние на 1) идеен хаос и 2) остър кадрови дефицит (на трето място може да се спомене липсата на парични и други материални средства, но това съвсем не е най-актуалният проблем в момента).

Проблемът с кадрите

Почти пълното отсъствие на комунистически кадри след десетилетия на комунистическо управление е може би озадачаващ, но очевиден и безспорен факт. Такова е печалното наследство, завещано ни от периода на живковизма. А щом няма кадри, логичният извод е, че те трябва да бъдат създадени. Или ще подготвим кадри, способни да печелят битки за умовете и сърцата на честните хора, или ще продължим „да куцаме и с двата крака” (ако нямаме кадри как ще имаме „единна, мощна, авторитетна” партия, как ще преодолеем лидероманията у онези, които се смятат за незаменими, как без кадри ще преодолеем информационната бариера, издигната от буржоазните медии?). Следователно настоящият период обективно е период на подготовка на кадри за революционното движение – това е основната задача, която трябва да бъде решавана в обозримо бъдеще. Докато тя не бъде решена поне в минимална степен, не ще можем да се придвижим напред. Всички останали дейности – участие в избори, издаване на вестници, протестни акции, публични дискусии и пр. – засега трябва да се смятат за спомагателни, да се разглеждат като средство за решаването на основната задача.
Но проблемът с кадрите се усложнява от тежкото положение, наследено от живковизма и хрушчовизма в идейната област.

Проблемите в идейната област

За да имаме революционни кадри, те трябва да бъдат въоръжени с революционна теория и с умения за нейното прилагане в конкретните условия. Наистина, в многобройните учебници и други издания от времето на социализма, могат да бъдат „изровени” множество революционни идеи. Но те, първо, са отнесени към друга обществено-политическа обстановка; второ, обилно са примесени с празна риторика; и трето, заразени са с болестотворния бацил на хрушчовизма (разновидност на опортюнизма). Като пример ще посочим, че в учебниците не се допускаше даже мисълта, че е възможна контрареволюция, мисълта, че в социалистическото общество съществуват мощни враждебни сили, които само чакат подходящия момент, за да разграбят създаденото от народа богатство. С други думи, революционните идеи, в онзи вид, в който са достъпни днес, са неизползваеми и за предпочитане е подготовката на новите кадри да започне с автентичните източници, с Маркс и Ленин. Но теорията на марксизма-ленинизма е твърде дълбока, сложна, многостранна, представлява цялостна, относително завършена система от взаимно обуславящи се и допълващи се положения, и усвояването й изисква сериозни и продължителни усилия. Твърде често обаче тези усилия се спестяват както при нейното изучаване, така и при представянето й, в резултат от което се губи вътрешната връзка, диалектичността на нейните положения и вместо като цялостна научна концепция марксизмът-ленинизмът се възприема от много хора като сбор от изолирани, абстрактни положения и формулировки, нямащи отношение към съвременната социална действителност и които могат да се интерпретират по произволен или догматичен начин. Но трудностите в идейната област не свършват с трудността на самата материя.
Овладяването на теорията е, разбира се, задължително условие, за да разполагаме с качествени кадри. Но то не е достатъчно. Теорията е в състояние да отрази само съществено общото, закономерно повтарящото се в различни ситуации. А ситуациите са различни, защото наред с общото, което ги обединява, всяка от тях притежава своя неповторима специфика, отличаваща я от всичко останало. За това определен начин на действие, който в една обстановка е правилен и дори единствено възможен, в друга обстановка може да се окаже неприложим или вреден. От тук следва, че, за да имаме кадри, способни да решават проблемите, пред които се изправя движението, те трябва, първо, достатъчно добре да владеят теорията и, второ, да умеят да я прилагат в динамично променящите се социални условия. Последното само по себе си е творческа дейност, която не може да бъде предписана еднозначно от никаква вече съществуваща научна теория. Това обстоятелство често се подценява, смята се, че идейното израстване на кадрите се свежда единствено до усвояване на теорията, а това е груба теоретична грешка, неразбиране на самата теория. Забравя се знаменитата дефиниция на ленинизма, дадена от Сталин („ленинизмът е теория и тактика на пролетарската революция...”) – ленинизмът е теория плюс още нещо, плюс тактика, която е начинът на прилагане на теорията в конкретните обстоятелства. Забравя се, че самият Ленин учеше да се отнасяме „към въстанието като към изкуство”, че на него принадлежи максимата „днес е рано, утре ще е късно”, която изисква да се отчитат уникалните особености на всеки момент от развитието на движението. И ето защо идейното израстване на кадрите може да се постигне не само и не толкова в библиотеките, сред учебниците и книгите, колкото в практиката, в прекия сблъсък с идеите и методите на противника.
Творческата разработка на марксистко-ленинските идеи, т.е техният превод на езика на съвременната проблематика – така че те да станат разбираеми за гражданите на съвременния свят, е задача на самите кадри. Но вече беше посочено, че кадрите, с които разполага комунистическото движение, са съвършено недостатъчни в настоящия момент, а пък без идейна яснота е невъзможно формирането на нови кадри. Следователно, за да се разкъса порочният кръг и да се издигне комунистическото движение у нас на по-високо равнище, е необходимо да се действа едновременно и по двете направления – подготовка на кадри и разработване на марксистко-ленинската наука в съответствие със спецификата на съвременността.

4.ЛЯВОТО ДВИЖЕНИЕ

/това е откъс от Доклада на "23 септември", изнесен пред Втората Балканска конференция на 2 декември 2007г. в София/


За съжаление понастоящем работническото движение в България на практика е лишено от свой истински авангард в лицето на силна марксистко-ленинска революционна партия.
По-скоро може да се говори за отделни партии и организации, които и по отделно, и взети заедно не представляват никаква сериозна сила. Главните проблеми, от които страдат тези партии и организации, според нас са следните:
1.Абсолютна откъснатост от борбите на трудовите хора. Никаква връзка с пролетариата;
2.Изборен синдром – много от тях виждат като единствена цел на своето съществуване участието си в изборите;
3. Вяра в магията на трите букви БКП (абревиатура на управляващата партия от периода на социализма);
4.Напразни надежди, че механичното обединяване на комунистическите партии в една автоматично ще доведе до засилване влиянието на комунистите;
5. Неразбиране на разликата между национализъм и патриотизъм;
6. Безкритична вяра в месиянската роля на съвременна капиталистическа Русия и по-специално на Вл.Путин, което няма нищо общо с марксистката теория за класовата борба и за междуимпериалистическите противоречия.
7. Неразбиране тактиката на единния фронт – някои „марксисти” допускат съвместни „единофронтовски” действия между комунисти и фашисти срещу „общия враг”.
За това положение на нещата според нас причината е в широко разпространените в комунистическите среди опростенчески схващания относно социалната действителност. Те се дължат на все още господстващата идеология на хрушчовисткия опортюнизъм и ревизионизъм – преди всичко по въпроса за отношението “авангард-маси” (т.е. неадекватни възгледи относно същността на ръководната роля на партия), а също така, и във връзка с това – за ролята на субективния фактор в развитието на революционния процес. Доминира схващането за автоматичния ход на обществените процеси, за автоматичния крах на капитализма. С други думи – въобще не се разбира ролята на революционната организация. Фактически се смята, че ръководната роля на партията се свежда до това партията да спуска “мъдри” директиви, а масите да ги изпълняват – нещо, което беше изразено в чл.1 на Живковата конституция от 1971г. В действителност “мъдрите”, “високонаучните” и пр. директиви и указания въобще не са мъдри и са изцяло ненаучни, колкото и да са натруфени с марксистко-ленинска терминология, ако не отговарят на равнището на масите, към които са адресирани, ако не помагат на масите СТЪПКА ПО СТЪПКА да се ориентират в сложната социална действителност и да осъзнаят своите класови интереси.
Също така представляват опасност антидиалектичните схващания по въпросите, свързани с междунационалните и междуетнически отношения. Такива схващания, които днес се разпространяват в някои комунистически среди у нас, също са наследство от периода на хрушчовизма и живковизма, когато те намериха израз в печално известния „възродителен процес” от 70-те и 80-те години, спрямо българите мохамедани и турското етническо малцинство.
Национализмът е изключително ефективен инструмент в ръцете на реакционните сили, с чиято помощ те разрушават и не допускат изграждането на революционна сплотеност сред онеправданите трудещи се класи. Като използват естествените патриотични чувства на обич към собствения народ и родина, реакционните сили се стремят да разпалят вражда и ненавист между представителите на различните етнически общности, насъскват ги едни срещу други, като провъзгласяват превъзходството на един етнос над друг. В резултат от такава пропаганда различните етнически и национални общности биват въвлечени в братоубийствени конфликти и революционното сплотяване на всички угнетени срещу експлоататорите става невъзможно. Както казва Б. Брехт в своята „Песен за солидарността”:

„ Господарите се радват
на разкола между нас
и враждата проповядват,
за да бъдат все на власт”.

И поетът призовава:

„ Пролетарии, народи,
съединявайте се, в крак!
Нека правдата ни води
срещу класовия враг”.

Но когато се посочва опасността от национализъм, от разпалване на чувства на расово и етническо превъзходство, в същото време не бива да се пренебрегва опасността от другата крайност – националният нихилизъм и космополитизъм, която също обслужва интересите на империализма. Достатъчно е да си припомним по този повод завещанието на Сталин, съдържащо се в неговото обръщение към делегациите на чуждестранните комунистически партии на 19 конгрес на ВКП(б) (1952г.): „По-рано буржоазията се считаше за ръководител на нацията, тя отстояваше правата и независимостта на нацията, като ги поставяше „над всичко”. Сега не е останала следа от „националния принцип”. Сега буржоазията продава правата и независимостта на нацията за долари. Знамето на националната независимост и националния суверенитет е захвърлено като ненужно. Няма съмнение, че това знаме трябва да го вдигнете вие, представителите на комунистическите и демократичните партии и да го понесете напред, ако искате да бъдете патриоти на своята страна, ако искате да станете ръководна сила на нацията”.
Без да навлизаме тук в диалектиката на този изключителен сложен и деликатен възел от проблеми, ние от Движение за съпротива „23 Септември” призоваваме членовете на Конференцията на балканските комунистически и работнически партии да разгърнат широка дискусия по този изключително важен за бъдещето на нашите народи въпрос. Няма съмнение, че империалистите ще опитат да разиграят картата на национализма за да запазят своето господство на Балканите, ако го почувстват застрашено. Но също така няма съмнение, че именно комунистите трябва да се противопоставят и да провалят плановете на империализма за нова „балканизация” на Балканите.

3. Лявото движение в България

/това е откъс от Доклада на "23 септември", изнесен пред 4-ти Европейски социален форум, провел се в Атина на 4-7 май 2006г./

За да се стигне до изброените по-горе бедствия, една от основните причини е слабостта на лявото движение в България. След контрареволюционните промени от 1989 г. левите сили в страната изпаднаха в колапс. Ето защо днес няма кой да придаде организиран характер на стихийно възникващото недоволство и възмущение сред българския пролетариат. Една от най-влиятелните политически партии в страната, представяща се за лява – БСП, извърши редица предателства. След като нейното ръководство изигра основна роля в контрареволюционния преврат в месеците след 10.11.1989 г. по-късно „комунистическото правителство“ на А. Луканов прокара планът „Ран-Ът“, а техните идейни наследници от тогава до днес активно участваха в приватизацията, подкрепиха и подкрепят присъединяването на България към НАТО и ЕС, дадоха съгласието си за продажба на земя на чужденци, не се противопоставят на затварянето на АЕЦ „Козлодуй“, въздържаха се в НС когато САЩ нападнаха Ирак, а когато дойдоха на власт през 2005 г., въпреки предишното им „несъгласие“ с оставането на окупационния корпус в Ирак, предприеха редица стъпки за още по-тясното обвързване на България със САЩ, като дори подписаха официално споразумение с американското правителство за разполагане на американски бази на територията на страната. Тези престъпления на „левицата“ значително компрометираха пред масите лявата идея и практически я обезличиха. Така вместо „освободеното“ от БСП място да бъде заето от една истинска революционна партия, се появи дясната формация „Атака“, която, както неведнъж се е случвало в историята, успя с леви, социални искания да стане парламентарно представена сила, да се издигне на гребена на народното недоволство и да се представи като единствения истински изразител на интересите на бедните и ограбените народни маси в годините на реставрация на капитализма. Днес „Атака“ е съсредоточие на немалка част от симпатиите на несъгласните с предателската политика на българската управляваща олигархия и с подчертано антитурска, а понякога и расистка риторика противопоставя трудещите се и скрива истинските причини за техните бедствия – съществуващата система, която е основана на експлоатацията на наемния труд и частната собственост.
В България съществуват и около дузина компартии – понякога само със структури от пенсионери, понякога само с гръмкото име, но винаги напълно откъснати от пролетариата, над когото днес те нямат и минимално влияние . За това много спомага опортюнистичната концепция, че всички налични сили трябва да се хвърлят в предизборната борба, която не носи почти никакви резултати, загърбвайки за нейна сметка ежедневната организационна и пропагандна работа сред масите. В България съществува и немногобройно анархистко движение, което въпреки че се обявява за радикална промяна на днешната система, също е откъснато от масите, а от друга страна крайно негативно оценява периода на държавния социализъм и се противопоставя на диктатурата на пролетариата, в което отношение се приближава до риториката на десните сили.
В годините на реставрация на капитализма, българската работническа класа освен от свой революционен авангард е лишена и от свои профсъюзни организации. Съществуващите профсъюзи (КНСБ - Конфедерация на независимите синдикати в България, Конфедерация на труда – „Подкрепа“, „Промяна“) са изцяло под контрола на управляващата олигархия. Тези казионни организации през целия период след 1989 г. бяха в услуга на реставраторите на капитализма и предаваха интересите на работниците.

Ако така стане сме вече загубили другарю.

1 . Обединение но не за власт под тиранията на капитализма а за Свободна България тоезт да имаме една малка комунистична област в родината отделена от законите с Комунистична база както америка има дистрикт на коломбия и Ватикана седят ....

2 . Да Се дигнем и да сборим капитал изработените вериги , и да вземем обратно родината.

remsist написа:4.ЛЯВОТО ДВИЖЕНИЕ

/това е откъс от Доклада на "23 септември", изнесен пред Втората Балканска конференция на 2 декември 2007г. в София/


За съжаление понастоящем работническото движение в България на практика е лишено от свой истински авангард в лицето на силна марксистко-ленинска революционна партия.
По-скоро може да се говори за отделни партии и организации, които и по отделно, и взети заедно не представляват никаква сериозна сила. Главните проблеми, от които страдат тези партии и организации, според нас са следните:
1.Абсолютна откъснатост от борбите на трудовите хора. Никаква връзка с пролетариата;
2.Изборен синдром – много от тях виждат като единствена цел на своето съществуване участието си в изборите;
3. Вяра в магията на трите букви БКП (абревиатура на управляващата партия от периода на социализма);
4.Напразни надежди, че механичното обединяване на комунистическите партии в една автоматично ще доведе до засилване влиянието на комунистите;
5. Неразбиране на разликата между национализъм и патриотизъм;
6. Безкритична вяра в месиянската роля на съвременна капиталистическа Русия и по-специално на Вл.Путин, което няма нищо общо с марксистката теория за класовата борба и за междуимпериалистическите противоречия.
7. Неразбиране тактиката на единния фронт – някои „марксисти” допускат съвместни „единофронтовски” действия между комунисти и фашисти срещу „общия враг”.
За това положение на нещата според нас причината е в широко разпространените в комунистическите среди опростенчески схващания относно социалната действителност. Те се дължат на все още господстващата идеология на хрушчовисткия опортюнизъм и ревизионизъм – преди всичко по въпроса за отношението “авангард-маси” (т.е. неадекватни възгледи относно същността на ръководната роля на партия), а също така, и във връзка с това – за ролята на субективния фактор в развитието на революционния процес. Доминира схващането за автоматичния ход на обществените процеси, за автоматичния крах на капитализма. С други думи – въобще не се разбира ролята на революционната организация. Фактически се смята, че ръководната роля на партията се свежда до това партията да спуска “мъдри” директиви, а масите да ги изпълняват – нещо, което беше изразено в чл.1 на Живковата конституция от 1971г. В действителност “мъдрите”, “високонаучните” и пр. директиви и указания въобще не са мъдри и са изцяло ненаучни, колкото и да са натруфени с марксистко-ленинска терминология, ако не отговарят на равнището на масите, към които са адресирани, ако не помагат на масите СТЪПКА ПО СТЪПКА да се ориентират в сложната социална действителност и да осъзнаят своите класови интереси.
Също така представляват опасност антидиалектичните схващания по въпросите, свързани с междунационалните и междуетнически отношения. Такива схващания, които днес се разпространяват в някои комунистически среди у нас, също са наследство от периода на хрушчовизма и живковизма, когато те намериха израз в печално известния „възродителен процес” от 70-те и 80-те години, спрямо българите мохамедани и турското етническо малцинство.
Национализмът е изключително ефективен инструмент в ръцете на реакционните сили, с чиято помощ те разрушават и не допускат изграждането на революционна сплотеност сред онеправданите трудещи се класи. Като използват естествените патриотични чувства на обич към собствения народ и родина, реакционните сили се стремят да разпалят вражда и ненавист между представителите на различните етнически общности, насъскват ги едни срещу други, като провъзгласяват превъзходството на един етнос над друг. В резултат от такава пропаганда различните етнически и национални общности биват въвлечени в братоубийствени конфликти и революционното сплотяване на всички угнетени срещу експлоататорите става невъзможно. Както казва Б. Брехт в своята „Песен за солидарността”:

„ Господарите се радват
на разкола между нас
и враждата проповядват,
за да бъдат все на власт”.

И поетът призовава:

„ Пролетарии, народи,
съединявайте се, в крак!
Нека правдата ни води
срещу класовия враг”.

Но когато се посочва опасността от национализъм, от разпалване на чувства на расово и етническо превъзходство, в същото време не бива да се пренебрегва опасността от другата крайност – националният нихилизъм и космополитизъм, която също обслужва интересите на империализма. Достатъчно е да си припомним по този повод завещанието на Сталин, съдържащо се в неговото обръщение към делегациите на чуждестранните комунистически партии на 19 конгрес на ВКП(б) (1952г.): „По-рано буржоазията се считаше за ръководител на нацията, тя отстояваше правата и независимостта на нацията, като ги поставяше „над всичко”. Сега не е останала следа от „националния принцип”. Сега буржоазията продава правата и независимостта на нацията за долари. Знамето на националната независимост и националния суверенитет е захвърлено като ненужно. Няма съмнение, че това знаме трябва да го вдигнете вие, представителите на комунистическите и демократичните партии и да го понесете напред, ако искате да бъдете патриоти на своята страна, ако искате да станете ръководна сила на нацията”.
Без да навлизаме тук в диалектиката на този изключителен сложен и деликатен възел от проблеми, ние от Движение за съпротива „23 Септември” призоваваме членовете на Конференцията на балканските комунистически и работнически партии да разгърнат широка дискусия по този изключително важен за бъдещето на нашите народи въпрос. Няма съмнение, че империалистите ще опитат да разиграят картата на национализма за да запазят своето господство на Балканите, ако го почувстват застрашено. Но също така няма съмнение, че именно комунистите трябва да се противопоставят и да провалят плановете на империализма за нова „балканизация” на Балканите.

Ако така стане сме вече загубили другарю.

1 . Обединение но не за власт под тиранията на капитализма а за Свободна България тоезт да имаме една малка комунистична област в родината отделена от законите с Комунистична база както америка има дистрикт на коломбия и Ватикана седят ....

Това, което е описано, ВЕЧЕ е станало и продължава да е налице в България. И да, ние загубихме една битка с капаитализма, но това не значи да се отказваме от борбата въобще .

За другото си противоречиш - хем искаш Свободна България, хем някаква отделна "комунистична област в родината" Изказвай си по-ясно мислите