Закон за фалита

Закон за фалита 

  Преди трийсет години в САЩ е приет Законът за фалитите, който станал образец за много страни по света, включително Русия. Този закон сложил край на старите представи за банкрута като лично разорение и рухване на предприемаческата кариера. Именно на този закон трябва да благодарим, за това, че днес броя на невъзвращаемите кредити надхвърля разумните норми. Впрочем, дълго преди 1978г. започнали да облегчават съдбата на неплатежоспособните.

 Човекът, който изобретил долара.

Удар на аукционно чукче по време на търг – и ето, че вашите семейни реликви повече не ви принадлежат, също както и вашият дом, заедно с останалото ви имущество. Това видение събуждало заможните хора и ги обливало в студена пот в течение на няколко столетия. Призракът на фалита винаги се появявал на хоризонта на онези, посветили се на бизнеса, доколкото бизнесът във всички епохи е бил доста рисковано предприятие. В Европа фалитите били известни още от Средните векове, и на всяко ново поколение предприемачи се налагало да ги наблюдават. Но особен ужас в съвременниците предизвиквали случаите на фалит на особено известни и едри фирми, в чиято надеждност, преди това, никой не се е съмнявал, или пък на някоя от знаменитостите, за които никой не е очаквал че е възможно нещо подобно. Такива фалити неизбежно се съпровождали с грандиозни скандали, често водещи след себе си серия от други фалити, като се запомняли за дълго.
Днес в повечето страни по света, под банкрут се разбира защита на длъжника от кредиторите, която позволява на обявилия своята несъстоятелност да започне отново начисто. Но невинаги е било така. Първите закони за банкрутството имали за цел сплашването на упоритите длъжници и по възможност да компенсират загубите на кредитодателите, така че и дума не можело да става за какъвто и да било нов старт за банкрутиралия. Напротив, на фалиралия му се налагало да премине през всички кръгове на ада.
Един от първите знаменити фалити, силно разтърсил съвременниците си, било разоряването на Робърт Морис – един от основателите на САЩ, който поставил подписа си под Декларацията за независимост и първи започнал да използва символа, известен днес като долар. При създаването на САЩ, Морис бил един от най-богатите граждани на новата държава. Той наследил немалко състояние от баща си, известен търговец на чай, което умножил многократно, успешно търгувайки с роби, а също чрез банково дело. Той активно поддържал американската революция и не сбъркал. Въоръжил няколко кораба, които се занимавали с пиратство в английски води, като заграбеното получавал лично. Подобни военни трофеи се стичали в ръцете на Морис, благодарение на което богатството на баща му стремително нараствало. Затова не е чудно, че Морис направил всичко, та армията на Джордж Вашингтон да победи. След серия от поражения, революционните войски били на границата на разпадането, и ги спасили единствено парите на Робърт Морис. Предприемачът изхарчил повече от 1.4 млн. долара за продоволствия и муниции за армията на Вашингтон, а войниците получавали заплати в облигации, подписани лично от Морис. 
След войната Морис бил смятан за образцов американски предприемач. Той основал първият в Америка железопътен завод, отглеждал оранжерийно екзотични плодове, строил канали – с една дума, успявал навсякъде и навсякъде имал изгода. Уви, щастието на търговеца е променливо. Морис започнал да купува земя в селски местности и за кратък срок придобил собственост върху 24 хиляди кв. км. Той очаквал заем от Холандия, за да започне да обработва земите си, но парите така и не пристигнали, доколкото в Амстердам влезли войските на революционна Франция. Селскостопанските земи се оказали мъртъв товар, а кредиторите между другото започнали да искат лихвите си. Морис се опитал да избяга от кредиторите си и да се скрие в далечно имение, но въпреки това скоро бил арестуван. Така през февруари 1978г. финансистът на Вешингтон се оказал в затвора за длъжници. Именно тук Морис съжалявал за своите революционни подвизи. Работата била там, че по това време, в Англия се отнасяли към длъжниците къде по-хуманно. Преди да хвърлят човек в ямата на длъжниците, позволявали му да постигне договореност с кредиторите си, да се изправи на крака и след това да започне да изплаща дълговете си. Но в независима Америка продължавали да действат остарелите закони, произхождащи от английското законодателство от 16 в., съгласно което, всеки, който не може да изплати всичко дължимо наведнъж и веднага, бива хвърлен зад решетките. Жестокостите на американското правосъдие достигали абсурда. Едновременно с Морис във вашингтонския затвор лежал и някой си Чарлз Нил, чийто дълг съставлявал всичко на всичко долар шестедесет и осем цента. Още по-малко бил пощаден Морис, който дължал няколко стотин хиляди долара. „Можеха да ми дадат възможността да оправя делата си мирно, – писал от килията си основателят на САЩ– но вместо това, те ме сграбчиха внезапно, без да ми дадат дори секунда време за размисъл, и ме хвърлиха в затвора.”
Затварянето на Морис шокирало съвременниците му и имало дълготрайни последствия. В този период много хора разбирали, че нещо в законодателството трябва да се промени. Един от съвременниците писал за системата на затворите за длъжници: „Безполезно е да се съхранява институция, която, както показва опитът, е съвършенно неефективна. Изпращаме в затвора едно поколение длъжници след друго, но не е видно днес броят им да намалява.” Кампанията за облегчаване съдбата на фалиралите длъжници била финансирана от самите тях. По тогавашните закони обикновените затворници издържала държавата, а осъдените за неплатени дългове трябвало сами да издържат пребиваването си в затвора. Поради това, затворените за дългове, особено по-богатите, имали връзка със свободния свят, като можели косвено да участват в обществения живот, плащайки необходимите им вестникарски статии, поддържайки контакти с нужните политици и т.н. Още повече, през тези години, на територията на САЩ съществувала още една република – тази на длъжниците. Осъдените длъжници организирали собствени органи на властта, които разрешавали затворническите спорове, а също така се застъпвали за техните интереси извън стените на затвора.
След заточението на Морис, гласът на финансово несъстоятелните накрая бил чут. Работата е в това, че със спекула със земеделски земи по това време се занимавал не само Морис, и не само той се оказал затънал в дългове. Под заплахата от банкрут се оказали влиятелни конгресмени и даже върховния съдия Джеймс Уилсън. Примерът на Морис, който за един час се превърнал от национален герой в затворник, наплашил много хора, и резултатът бил, че през 1800г. конгресът на САЩ приел първият в американската история федерален закон за банкрута, който разрешавал отписването на определена част от дълга, ако кредитополучателят обяви несъстоятелност. Наистина, в закона била описана само процедурата на принудителния фалит, т.е. сам длъжникът не можел да обяви фалит, това можели да направят само неговите кредитори. Но това било достатъчно, за много от пратените зад решетките заради фалити, да излязат на свобода, та нали част от дълговете им била отписана. Така и самият Морис излязал на свобода. От този момент нататък законодателството за банкрута ставало все по-благосклонно към длъжниците, и причината за това била достатъчно проста: богатите и влиятелни членове на обществото знаели, че един ден печалната участ на банкрута може да постигне и тях самите, и затова се постарали предварително да се подсигурят.

Парите на Генерал Грант

През 19в. фалитите на едрите фирми не били твърде често явление, което не можело да се каже за личните разорения. С най-голямо внимание обществеността удостоявала личностите, чието разоряване никой не бил очаквал. Така например през 1872г. цял Лондон обсъждал внезапния банкрут на виконт Паркър, който взел назаем 12.5 хиляди паунда, а когато дошъл часът за разплащане, се качил на кораб и започнал да обикаля по вода земното кълбо, стараейки се колкото се може по-малко кракът му да стъпва на сушата. Кредиторите не тръгнали да го преследват. Вместо това чрез съда обявили виконта в несъстоятелност и разпродали имуществото му на търг.
Да избегнат попадането зад решетките се удавало дори на хора, които превръщали хиляди акционери в изиграни инвеститори. Тези хора били защитени от законите за акционерните дружества с ограничена отговорност, а броя на такива дружества след втората половина на деветнадесети век непрекъснато се увеличавал. Благодарение на тези закони, хората, станали виновници за най-грандиозния корпоративен банкрут в историята на деветнадесети век , не само че не попаднали зад решетките, но дори съхранили личното си богатство и репутация.
Най-гръмкият личен банкрут на ХІХ в. станало разорението на генерал Уилсън Грант, бившият президент на САЩ и герой от войната на Севера с Юга. През 1881г. бившият президент по съвета на сина на Уилис младши вложил всичките си спестявания в бизнеса на финансиста Фердинанд Уорд, когото наричали на Уол-стрийт „младия Наполен”. Била създадена инвестиционна компания „Грант и Уорд”, като Грант уговорил много свои приятели и съратници от гражданската война да учстват в компанията. Първоначално делата на инвестиционното дружество вървели отлично, и генералът се наслаждавал на живота си в своя разкошен нюйоркски дом. А всъщност цялата „гениалност” на „младия Нополеон” се заключавала в изплащане на дивидентите за сметка на парите, получени чрез търговията с акции. Никакви инвестиции „Грант и Уорд” не правела, а парите, вложени от Грант и неговите приятели отивали за поддържането разкошния живот на Фердинанд Уорд. Най-сетне, в 1884г. Уорд се явил пред Грант с молбата да му даде пари за резрешаване на временно затруднение. Грант поискал заем от свой приятел – железопътния магнат Уилям Вандербилт, който възлизал на 150 хиляди долара. Вандърбилт дал парите, но само след няколко дни нито парите нито Фердинанд Уорд могли да бъдат намерени. Фирмата се пръснала, а бившият президент останал без пукнат грош. Уорд по-късно заловили и пратили в затвора Синг-Синг, но това не облекчило положението на Грант. Той дал на Вандербилт цялото си лично имущество, включително документите и наградите от гражданската война. Вандербилт не взел наградите, но освен тях на Грант нищо не му останало. Освен това на генерала му открили рак на гърлото, и той знаел, че дните му са преброени. Последната година от живота си, той трескаво дописвал мемоарите си, които трябвало поне криво-ляво да помогнат на семейството му да се издържа след смъртта му. Грант умрял през 1885г., без да успее да оправи финансовото си положение.
Заслужава да се отбележи, че издателя на неговите мемоари го чакала същата съдба. Марк Твен, който в онези години бил почти толкова популярен, колкото и самият Грант, започнал собствена издателска дейност, но „изгорял” влагайки парите си в усъвършенстването на печатарската машина. Машината така и не била довършена, и Марк Твен през 1894г. обявил фалит. С една дума, банкрутът дебнел всеки, било то аристократ, политик или знаменит писател, но при това никой повече не попадал зад решетките, освен откровените мошеници като Фердинанд Уорд. В повечето щати на САЩ затворът за длъжници престанал да съществува през 1833г., в Англия през 1869г., а скоро и в останалите страни на Европа. Причината за този хуманизъм, била все същата: доколкото в обществото основано на търговията в положение на несъстоятелност можел да се окаже всеки, участта на длъжника се постарали да облегчат максимално. 
През 1852г. във Франнция братята Емил и Исак Перейра създали акционерната банка Credit Mobilier. В този период, по правило банките били семейно предприятие, докато братята Перейра успели да привлекат инвеститорски капитали, което било достатъчно необичайно. Инвеститорите с охота придобивали акции от новата банка, доколкото били сигурни, че братята са поддържани не от кого да е, а от самия император на Франция Наполеон ІІІ. Емил и Исак Перейра оправдавали доверието на императора с инвеститорската си политика – влагали много пари в железопътното строителство на Франция. Трябва да се отбележи, че това носело не малко печалби. Ако в 1852г. инвестициите на Credit Mobilier съставлявали 60млн. франка, то три години по-късно банката получила печалби на стойност 31 млн. франка. Държавата също била печеливша с новите 13 хиляди километра железопътна мрежа, като така за десет години общата дължина на жп линиите станала 16 хиляди км. Освен това , Перейра охотно финансирали социалните начинания на Наполеон ІІІ, като преустройството на Париж и социалните дейности, които помогнали да се реши проблемът с безработицата, така че Credit Mobilier си останало любимото дете на режима.
Делата на банката вървели великолепно, докато икономиката била в подем. Но било достатъчно темповете на икономическия ръст да се забавят през 1866г., което довело стремително обезценяване активите на банката, които представлявали главно акции на промишлени и транспортни предприятия. За банката било невъзможно в условията на започналата криза да се избави от нежеланите акции. В резултат през 1867г. Credit Mobilier се сринала, оставяйки своите акционери без пукнат грош. Въпреки това братята Перейра почти не пострадали, благодарение на близостта си с императора. Още повече, и двамата активно продължили да се занимават с благотворителност, а Исак Перейра дори станал кавалер на ордена на Почетния легион.

Кирил Новиков
списание „Деньги”

Следва