Закон за фалита (продължение)

Шведски кибрит

От началото на ХХ век образът на световната икономика се определя не от семейните фирми, а от корпорациите. По това време, в повечето от развитите страни вече съществувал законът за ограничената отговорност, позволяващ на собствениците на корпорациите да не се разоряват заедно с тях. Но някои предприемачи предпочитали да влагат всичките си капитали в акциите на собствените си компании, което понякога ги довеждало до трагични последствия. Именно заради това разоряването на двама видни бизнесмени от времето на Голямата депресия, се превърнало и в тяхна лична трегедия.
След борсовия крах от 1929г. в САЩ вече никой не се удивлявал на фалитите, но пропадането на електрическата империя на Самюел Инсул било за американците истински шок. Младият английски счетоводител Инсул пристигнал в Америка през 1881г. Преди това той работил в лондонското представителство на комапанията на Томас Едисон и затова с лекота се уредил на работа в офиса на самия изобретател, а скоро след това станала негов личен секретар и счетоводител . В 1889г. той бил вече вице-президент на Едисон Дженерал Електрик (известна днес като Дженерал Електрик), а в 1892г. станал президент на дъщерната Чикаго Едисон Къмпани. Така Инсул можел вече да действа самостоятелно. Едисон не вярвал в променливия ток, докато Инсул оборудвал в Чикаго гигантски, за времето си, генератор на променлив ток с мощност 5000 кВт. Той разработил гъвкава ценова мрежа, позволяваща на едрите потребители на електрическата енергия да плащат по-малко, а на тези, които искали да изполват ел.енергията, прокарвали безплатно захранващите кабели.
Инсул дал на жителите на Чикаго евтино електричество и скоро успял да купи всичики свои конкуренти. В следващите десетилетия имеперията на Инсул стремително растяла. Към края на двайсетте години на миналия век, електричеството, произведено от Инсул потребявали пет хиляди населени места в 32 щата. На неговия холдинг Мидъл Уест Утилитис принадлежали железопътни компании, трамвайни линии и множество фирми, нямащи никаква пряка вразка с електричеството. Естествено много американци гледали на компаниите от империята на Инсул като на нещо изключително надеждно. Към 1932г. повече от един милион души притежавали акциите от комапаниите на Инсул, възлизащи на повече от 2.6 млрд. долара. И точно тогава се случило това, което никой и не очаквал. С настъпването на Голямата депресия много хора загубили работата си и започнали да правят икономии от всичко, включително от електричеството. Закритите заводи спирали да купуват електрически ток, товарите и пътниците по жп линиите също намалявали прогресивно, и в 1930г. холдингът на Инсул за първи път понесъл загуби. В началото на 1932г. империята на Инсул рухнала като картонена къщичка, а хората, инвестирали спестяванията си в неговите акции, останали с празни ръце. Самият Инсул на практика станал бедняк. Опасявайки се от съд, той избягал в Гърция, а когато изтекла визата му, се прехвърлил в Румъния, а след това и в Турция. Турците го предали на американските власти, и бившият електрически крал се изправил пред съда за мошеничество и присвояване на парите на акционерите. Обвиненията, разбира се, били оттеглени, след като било доказано, че Инсул не само не забогатял вследствие на фалита си, но дори напротив, обеднял до просешка тояга. След процеса, бившият милиардер се добрал до Франция, където и починал през юли 1938г. на една от станциите на парижкото метро. За друг транспорт вече нямал пари.
През злополучната 1932г. рухнала още една империя – тази на шведа Ивар Крюгер, наречен кибритения крал. Семейството на Крюгер имало неголяма кибритена фабрика, но кариерата на бъдещия крал започнала не от кибрита, а от железобетонните блокове. През 1908г. Крюгер основал строителната фирма Крюгер и Тол, която използвала за първи път в Швеция железобетонни конструкции. Но когато в семейната фабрика се появили проблеми, Крюгер се прехвърлил към кибрита. Към 1917г. той изкупил цялата кибритена промишленост на Швеция, скоро след това започнал да изкупува конкурентите си в Норвегия и Финландия. В 1923 г. Крюгер успал да създаде грандиозната Международна кибритена корпорация, с предприятия по целия свят. Тази корпорация произвеждала 75% от целия кибрит на планетата, така че парите падали в джобовете на Ивар Крюгер почти всеки път, когато някой си запалел цигара. В империята му влизали повече от двеста предприятия от Европа и Америка. Бизнесът му се оценявал на 30 млрд. шведски крони, кое днес се равнява на приблизително 100 млрд. долара.
Кибритеният крал живеел по кралски. Притежавал няколко вили и няколко яхти, на които возел тогавашните кинозвезди Мери Пикфорд и Грета Гарбо. Но Великата депресия не подминала и него. Началото на депресията Крюгер приел за шанс да засили монопола си. Започнал да дава големи кредити на европейските правителства, изкопчвайки от тях нови привилегии. Така той станал кредитор на Румъния, като й дал 28 млн. долара срещу монопола върху търговията с кибрит в страната. Твърде скоро станало ясно, че никой не смята да му връща парите, а придобитите привилегии не стрували похарчените пари. В края на краищата, хората правели икономии дори от кибрита и продажбите започнали да падат. На 12 март 1932г. Инвар Крюгер се застрелял в стаята на парижки хотел. След смъртта му станало ясно, че той е бил в състояние на фактически банкрут. Предприятията му стрували по-малко отколкото той твърдял, дълговете му били огромни, а вместо печалби в наличност били само колосални загуби.

Двукратните фалити

Великите фалити от началото на 1930 година насетне научили на много и правителствата и самите предприемачи. В САЩ, например, под въздействието на спомена от краха на Инсул, били приети редица закони, регулиращи търговията с акции. Започнало да се променя дори общественото отношение към банкрута.След депресията деловите кръгове започнали да възприемат фалитите без предишния снобизъм, доколкото всеки знаел, че не е застрахован. На някои предприемачи законите им позволявали да банкрутират по два пъти и дори повече. Така станало, например, с германския предприемач Хюго Стинес-младши, който погубил семейния бизнес на два пъти - през 1925г. и 1963г. Името на баща му било легендарно в деловите среди. Започнал от въгледобивни мини и неголеми металопреработвателни заводи, Хюго Стинес-старши към края на Първата световна война бил на практика собственик на икономиката на Германия. Империята му включвала 4.5 хиляди отделни компании, работещи в най-различни области на икономиката. Притежавал повече от три хиляди завода, а още имал параходни компании, мини, вестници и какво ли още не. Числото на работещите в компаниите му надхвърляло 600 000 души. Но през април 1924г. бащата починал, а империята преминала в ръцете на двамата му сина , Хюго и Ото, и в скоро време започнала стремително да се разпада. През 1925г. била почти изцяло разпродадена на банките за погасяване на дългове. Но въпреки рухването на семейния бизнес, Хюго Стинес-младши успял да привлече американски инвеститори и да основе нова компания – Хюго Стинес. Именно нея успял да разори в 1963г., когато се опитал, по примера на баща си, да купува всяка харесала му се компания. Но не всички придобити активи се оказали доходни, и кариерата на Стинес-младши завършила с неизплатен дъл в размер на 4.5 млн. долара.
Но най-значителните изменения в света на фалитите настъпили в САЩ през 1978г., когато конгресът приел нов закон за несъстоятелността. Той съществено опростявал процедурата на фалитите за корпорациите, които можели вече да се отърват от по-голямата част от дълговете си с цената на преструктуриране. Доколкото по време на преструктурирането фирмата можела да закрие нерентабилните производства, да съкрати щатовете без сериозна съпротива от страна на профсъюзите, да получи не само отсрочка за връщането на старите дългове, но даже да получи нови кредити, на много бизнесмени започнала да им се харесва тази възможност да поправят нещата. По думите на един американски специалист, „Актът от 1978 година измени всичко”: „По-рано корпоративният банкрут беше своего рода гето, което приличните фирми заобикаляха отдалече. Банкрутът бил съдба за дребния бизнес... Едрите корпорации не фалирали през седемдесетте години на миналия век, като изключим два големи корпоративни фалита... Така или иначе, актът от 1978г. направи банкрута приемлива практика. До този момент в повечето големи фирми нямало отдел по фалитите и преструктурирането, но след приемането на акта, такива отдели били създадени почти във всяка фирма”.
Процедурата на личния фалит също се опростила. Още повече, законът от 1978г. забранил дискриминацията при наемането на работа на хора, обявявали някога, до момента на наемането им, финансова несъстоятелност. Подобни закони били приети впоследствие и в другите развити държави, и така започва ерата на масовите фалити. Количеството на фалитите започнало да расте от година на година. Ако през 1994г. в САЩ имало 837 797 фалита, то в 2002г. те били вече 1 547 669, а в 2003г. със сто хиляди повече. 
Едрите бизнесмени започват да обявяват фалитите си със завидна систематичност. Знаменитият американски милиардер Доналд Тръмп, собственик на няколко казина, фалира два пъти – през 1992г. и 2004г. Два пъти е обявявала фалит и ресторантската мрежа Планета Холивуд, притежаваща заведения в много градове по света, включително Москва. Мрежата била създадена през 1991г. от Арнолд Шварценегер, Брус Уилис и Силвестър Сталоун. Но през 1999г. компанията фалира и пристъпила към преструктуриране, съгласно закона от 1978г. , т.е. закрила половината от ресторантите си и се отказала от част от своите дългове. Но през 2001г. Планета Холивуд отново фалира, като хвърли вината за това върху терористичните актове в Ню Йорк. И въпреки това веригата ресторанти на тримата актьори продължава да съществува и досега и не смята да изчезва от пазара. С една дума, фалитът днес води след себе си тежки последствия само за откровените мошеници, каквито бяха, например, мениджърите на Енрон. Сега във връзка с ипотечната криза обхванала САЩ, все по-силно звучат призивите за връщане на предишното отношение към фалита и дори се обсъжда връщането на затворите за длъжници. Но едва ли е възможен, в обозримото бъдеще, такъв обрат в отношението към фалиралите бизнесмени – твърде удобно нещо станаха тези фалити.

Кирил Новиков
списание „Деньги”