Робърт Рождественски

Преструвах се на
поживял.
Поживял.
И опитен.
Уморен от трупане на всекидневно
бързане.
Уверен.
На грешен също, все пак умерено.
Изведнъж разбрах,
по тази
улица,
се носи същество небивало –
умник известен –
изграден е
от едно мълчание!
А побелялата глава –
на някъкъв объркан,
със баретка,
и пръчката в ръка
не му е някак си по ръста –
създаден целия
от копчета,
от панталони с ръб
и модничко сакенце...
А този –
съграден от празни вицове.
А онзи, погледнете го – същински виц,
но има тен загадъчен.
Или пък този –
допълнение към модните мустаци
и скромен постамент
на горящата цигара...
И ето,
задавени от прецедени думи,
размахващи изнежени ръце,
не вървят, те крачат
млади постаменти.
Без стени
(не иде реч за покрив!).
Пресмятат:
нужна ни е бързина.
Заслушват си във чужда реч...

Себе си, така –
трошица,
по трошица,
проектираме
във странна личност.
Времето, като пробита кофа –
празно.
Няма да повика...
Нито ще попита...

Такова чудо –
трябва мисъл.
И тежко дело
да подхванеш.
То ще съгради
от тебе личност.

Робърт Рождественски

Син на Вярата

На Ю. Могилевски


Аз –
синът на Вяра...
Не съм ти писал отдавна писма,
Вяра Павловна...
Отнесоха ме ветрове,
песен ветрове ми запяваха
ту нахална,
ту страшна,
ту жална
Аз –
синът на Вяра.
Как ми помогна ти, мамо!
Мама Вяра...
На празните гари ти ме прегръща,
мамо Вяра.
Аз –
синът на Вяра.
Чакаш, безпътния син
да видиш – при теб се завръща,
мамо Вяра.
Беше помолила, в писмата
само истината да пиша,
мамо Вяра.
Аз –
синът
на вяра!
Вяра не в бог,
не в ангели небесни,
не в задгробни песни!
Аз –
синът на вяра в слънцето,
лъчите си което плиска
през разкъсаните облачни окови!
Аз –
синът на вяра във труда и във човека.
В цветята по обгорялата земя-
Аз –
синът
на вяра!
Вяра в стиснатите зъби,
когато изтезават!
И в песента преди разстрела!
Аз –
синът на вяра в земната любов,
ослепителна е като чудо.
Аз –
синът на вяра в Утре –
такова,
каквото го поискам Аз!
И в хората,
като пътя ни широк!
Откровените.
Стоящите...
Аз –
синът на Вяра,
презирам нищожните човечета!
Ненавиждам ревливите и стенещи!
Пиша истината,
мамо Вяра.
Само истината...
Работата – до уши!
Прости,
аз няма
да се върна скоро.


Р. Рождественски
1962
[justify]