Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
ВходГерои на антифашистката борба в България
+14
Грунд
never_surrender
Georgi91
saztezatel
Българин
Църни Вук
Stargate
antikomunist
asd
Христо Радевски
Working Class
Drugarqt
Стефан:Сталин
remsist
18 posters
Страница 1 от 2
Страница 1 от 2 • 1, 2 
Герои на антифашистката борба в България
remsist Пон Май 25, 2009 9:04 pm
Йорданка Николова - Чанкова (Катя)
Родена на 8 януари 1911г. Още на 12 годишна възраст поради безпаричие е принудена да започне работа в тютюневите складове в Пловдив. През 1928г. става член на Работническия младежки съюз (РМС). От 1931 г. е в ръководството на РМС-Пловдив. За активната си революционна дейност 1937-1939г. е хвърлена в затвора. От 1941г. влиза в централното ръководство на РМС. Скоро обаче пак е арестувана и до лятото на 1942г. е интернирана в концлагера „Св.Никола”. Юни 1942г. избягва от концлагера и се включва в партизанското движение. Като партизанка във Втора софийска народоосбодителна бригада участва в битката край село Батулия (Софийско). Тежко ранена, Катя е заловена след битката. След жестоки мъчения е разстреляна край село Елешница (Софийско) на 1 юни 1944г.
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Re: Герои на антифашистката борба в България
remsist Пон Май 25, 2009 9:13 pm
АЛЕКСЕЙ СЕГРЕНСКИ – „КАТЯ”
/Избрани моменти от повестта
за Йорданка Николова – Чанкова (Катя)/
ЧАСТ І
(посветена на революционната дейност на Йорданка Николова
в периода 1928-1934г.)
[Първа част, глава 1: Катя постъпва на работа в тютюнева фабрика в Пловдив]: ...Катя си спомни какво беше преди година и се усмихва. Тя дойде във фабриката такава мъничка, със сива износена мантичка и късо подстригана коса. Не познаваше никого. В първите дни работничките я поглеждаха накриво и гледаха все в ръцете й: на новаците никога нямат вяра! Но тютюневият мирис й беше познат още от шестгодишна възраст, тънките й пръсти, с жълта, почти прозрачна кожа, бързо пълнеха кутиите. На втория ден някой прошепна тихо зад гърба й: „Горделивка!” Стана й мъчно, но тя се засмя и каза весело, като оглеждаше всички наоколо:
- С какво може да се гордеем ние? Само с труда си. Да работиш и да изкарваш прехраната си, да се бориш с живота, е гордост. И понеже всички ние работим – коя от нас е по-напред? Не, няма с какво да се гордея повече от вас...
[Катя инициира да се направи от работничките градинка пред фабриката; работничките приемат инициативата, само едно момиче се възпротивява]:
- Аз не искам! На кого правим добро – на господарите! Ще има да вземат...
- На себе си правим добро! – каза спокойно Катя. – Или искаш да се разболеем в складовете, а? Чрез градинката ще дишаме...
[Първа част, глава 2: В хода на подготовката на стачката на тютюноработничките...]: Те излязоха на улицата, завиха наляво и тръгнаха по линията. Скоро покрай тях профуча влак и вятърът, образуван от течението, разпиля косите им. Катя махаше весело с ръка на пътниците, след това се наведе и откъсна стръкче погоряла трева покрай релсите. Листенцата бяха повехнали, с бели резки и жилчици. Катя прекара длан по нежното стъбълце.
- Бедничкото! – каза тя. – Изсъхнало е, а е прокарало над земята с толкова много сили за живот! Виждаш ли, Мария, ние никога не трябва да позволим да опърлят така крилете ни! Ние ще се борим и ще победим!
[Първа част, глава 2: Катя излиза да говори пред стачниците]: Катя остави последната кутия и се изправи. В помещението вече се събираха работничките. И додето да се огледа, нечии силни ръце я подхванаха здраво и я издигнаха над главите на всички. Стотици очи я гледаха. И тя разбра, че това са същите хора – притиснати, но непрекършени от живота, – готови да тръгнат на борба за своето щастие. Те нямаха какво да загубят. В техните ръце беше заложено бъдещето...
[Първа част, глава 2: Катя призовава тютюноработничките стачната демонстрация да протече в стегнат ред]:
- Хайде, другари, редете се! – обикаляше тя редиците. – Човек се чувства по-силен, когато до него е другарят му. Ако излезем развлечени, ще ни се смеят...
[Първа част, глава 2: Ролята на песента в една демонстрация]: Катя поглеждаше в лицата на работниците и работничките. Не, никой не беше се изплашил! Песента беше направила блясъка в очите им по-силен, а лицата – по-красиви...
[Първа част, глава 4: Катя се разхожда по пазара, вглежда се в лицата на хората и преживява за убийството на своя партиен ръководител (Шулев) в Пловдив]: Катя се взираше в лицата на тези хора, малко разведрени, усмихнати, но пазещи дълбоко в душата си недоволството от живота, който беше убил и почернил мечтите на тяхната младост. От всичко беше останало само едно: вечната грижа да не се изплъзне парчето хляб от ръцете им, хладната и понякога жестока пресметливост, която ги довеждаше до лъжата и лицемерието, до дребните сметки и ежби в къщи, до убийството... И такива като Шулев, които ги обичат с всичките им недостатъци и дават живота си за тяхното щастие, остават незабелязани и неразбрани. Не, тя знаеше, че това не е истина, не можеше да бъде истина... Също както пролетните капчуци дълбаят земята под стрехите, така дълбаят и думите в съзнанието на хората. И те се изменят, те стават по-добри, те разбират... Ще дойде време, когато те ще прогледнат и ще се дигнат на борба, а имената на Шулев, на убития преди два месеца работник-железар Темелко ще станат тяхно знаме и пътеводна звезда!
[Първа част, глава 4: Разговор на Катя с един селянин, който я кара с талигата си към града]:
- Вие... от града ли сте? – питаше той.
- От града – отговори почти машинално тя.
- Добре си живеете вие – каза селянинът, като подръпна пак юздите. – Е-е, не се хапете, де... Добре си живеете, всичко ви идва на готово от селото. А знаете ли как се прави хляба, как по цели нощи не може да заспим от болка в ръцете и кръста, а? Ех, вие, готовановци...
Катя изведнъж се оживи, по страните й изби лек руменец, очите й пламнаха. „Селянинът е най-консервативен – спомни си тя думите на Шулев, казани веднъж на конспиративна сбирка, – но до неговото сърце може да се стигне най-лесно.” Тя гледаше пред себе си този човек с небръснато лице и хитри очи, който така спокойно и уверено произнесе: „Ех, вие, готовановци...” Ще успее ли да го разубеди тя, да му посочи, че и в града, и в селото беднотията си е беднотия и няма какво да ги разделя. Нейните другари във фабриката, а и Шулев понякога на шега често й казваха: „Ти си голяма идеалистка, Катя!” Идеалистка ли беше тя – не, тя само обичаше хората, бедните, отрудени хора, заблудени понякога, но мразеше с цялото си сърце и душа интересчиите, егоистите, обирачите на хорския труд и пот, враговете и убийците на народа.
- Не, ние не сме готовановци – каза бавно тя, като помисли и се усмихна. – Нито пък вие... Нашата черга е една и съща. И ни тежи, защото все не стига да си завием краката – и вашите, и нашите. А къде ще стига, като все ни я орязват? Посадим тютюн, вземат ни го на безценица, памука също... И много лошо е, чичо, че не виждаме кой ни я орязва и се нахвърляме едни срещу други. У вас на село е чорбаджията, който е станал комисионер на търговеца на тютюн, а у нас е същият този търговец и фабрикантът. Те ни крадат, а викат на вас – дръжте работника, той е виновен! Пред нас пък друга песен пеят – селянинът е причината, свил се е като какавида и не дава ни зрънце...
Селянинът я слушаше полуизвърнат, отначало намръщено и мълчаливо, а после се усмихна, под изруселите му мустаци блеснаха едри и здрави зъби.
- Почакай, госпожице, почакай – каза той и плесна с камшика конете. – Ти комай, че си права. И у нас имаме един изедник. Господ да те пази!
- Виждаш ли – зарадва се от неочаквания обрат на разговора Катя. – Когато всички като мене и тебе разберат, че чорбаджията и търговеца са крадци, тогава ще се свърши с тяхното царство...
Катя говореше и виждаше, че лицето на селянина се прояснява, става добро и човешко лице...
[Първа част, глава 5: Бащата на Катя прави неуспешен опит да й забрани да води повече революционна дейност]:
- Знаеш ли как са се разбеснели, увъртат се около мене, подмятат, че може да загубя работата си...Не искам да те виждам вече с комунисти! – развика се той. – Стига! Не искам в къщата си комунисти!
Катя стоеше до вратата със застинало неподвижно лице. Как се срамуваше за него тя сега! Но накрая проговори:
- Татко, спомни си, че ти първи ме въведе в тая среда. Там аз се научих да декламирам, да обичам хората, да се боря...
...Беше й мъчно и срамно за него. Това ли е баща й, който се смееше и я носеше на ръце в клуба на работническата партия през нейното детинство? „Не, никога животът няма да излезе по-силен от мене, никога!” – помисли си тя...
[Първа част, глава 5: На погребението на Шулев]:
- Стойте! – гласът й се задушаваше от вълнение. – Та знаете ли кого погребваме ние? Нашия Шулев, който ни отваряше очите, чуеше ни като деца. Едва ли някой от вас не се е срещал с него. И знаете как той обичаше хората. Себе си ще разкъса на две, но ще помогне... Той не ще попове, не ще опело! Достатъчно е, че сме тук и както приживе го обкръжаваме с нашата любов, с вярата си в него...
Тя коленичи на влажната пръст. И запя: „Вий жертва паднахте в неравна борба...” И тъжният напев се понесе над белите гробища, затрептя във въздуха и над зелените овошки...
- Името на Шулев е живо в сърцата ни! – извика тя, като ставаше. – Ние няма да му изменим...
[Първа част, глава 6: Катя споделя с една другарка своите идеали]:
- Знаеш ли, Веске, от дете обичам смелите хора – замечтано започна тя. – Хората, които са способни в един миг да напуснат и семейство, и дом, и да тръгнат по света за щастие. Щастие за своите близки, за народа си... Завиждала съм на героите на Горки, че са така силни, свободни и горди. И винаги съм искала да бъда като тях, като Данко, който изтръгва сърцето от гърдите си, за да покаже на хората пътя към бъдещето. Ето такива хора сме ние, комунистите...
[Първа част, глава 6: Майката на една другарка на Катя ги разубеждава да се откажат от борбата]:
- Ще ни запалиш ти нас, Катя! – каза тя най-сетне. – Едно момиче си имаме, то ни е утехата. Защо не се оставите, за вас ли са партиите – има мъже, те ще ги оправят!
- Ех, майко, – каза Катя и гласът й отново стана ласкав и тих. – Дошло е време всички да бъдем в една редица. И мъже, и жени! Какво имаме ние – само две ръце. И в тия две ръце е нашето щастие. Като ги сплетем в едно – моите и на Веска, твоите и на бай Христо – ставаме сила. Виждаш ли сега защо трябват и женските ръце? Слаби са, а трябват...
[Първа част, глава 7: Майката на Катя споделя притесненията са за нейния живот]:
- Ще дойдат, Катя, ще дойдат! Ти само се пази, че виж какво са ти направили...
- Милата ми майчица! Взема тя ръката й и сложи лицето си на нея. – Не могат да ме убият те, не могат да ни убият! Ние сме много и растем с всеки ден и час! Вчера бяхме двама, днес сме трима, петима, десет...
[Първа част, глава 7: Един от другарите на Катя е арестуван от фашистката полиция; партията се притеснява, че той може да издаде Катя]:
- Както вярвам във вас, така вярвам и в Андрей – каза тя. – Не може да не му вярвам. Той е наш, работник. А нашите хора са силни: себе си ще пожертват, но ще издържат...
[Първа част, глава 8: Катя обмисля как да подходи към обезверената си другарка Паулина]: Най-първо трябва да вселиш в човека вярата. Имаше ли я Паулина? През дългите часове, покрила главата си с вестник, за да се запази от слънцето, с разтворена на коленете книга, Катя често мислеше за това. Ето, Шулев вярваше безкрайно, до смърт! „За мене няма друго щастие – често казваше той, – освен щастието да видя нашата партия победител, да видя народа си освободен от робията на капитала!” А тя? Е и тя, разбира се...
[Първа част, глава 9: Един другар на Катя разказва за посещението си в СССР]: ...Кои са тези широки, необятни полета и равнини? Къде реките са стегнати в бетонни пояси и дават милиони слънца на селата и градовете? Да, това е пак там, в онази слънчева страна, където човекът е свободен и силен... Шумят под слънцето житата и тракторът препуска през тях, от високите пещи се излива чугунът – пламтящ и течен, покрай моретата се издигат бели дворци за работниците, а някъде далече под южното слънце стои на пост червеноармеец със зелен шинел и петолъчка на челото. Нима е лесно да се живее сега там? Не, там сега преграждат стаите на две, но големият град расте, дълбоко под земята хората се обливат в пот при прокарване на метрото...
[Първа част, глава 9: Кога не се идва на уговорена тайна среща]: ...само в три случая: ако другарят е задържан, ако, не дай боже е починал или ако е много тежко болен...
[Първа част, глава 10: Катя на профсъюзна среща в СССР]: ...Ще съумее ли да им каже /на останалите делегати – Б.Б./, ще разберат ли те, че работниците от нейната страна също страдат от кризата, че са изхвърляни на улицата, изтощени и гладни, но се борят и не искат да умират, защото на смърт са обречени другите – потисниците, фабрикантите и кожодерите?...
[Първа част, глава 10: Един другар проявява малодушие пред Катя]:
- Прощавай, Катя, – вдигна очи Антон и за пръв път я погледна. – Няма вече... просто убил ни е животът, по-силен е от нас...
- Не е вярно! Ние, хората, сме по-силни от живота, направляваме го, движим го, правим го по-красив и го доближаваме до мечтите си! Мене животът никога няма да ме убие, никога!
[Първа част, глава 11: Случайна среща на Катя с ремсисти във влака]: ...Наоколо се засмяха, а Катя погледна младежа. Сини очи и светла коса, високо и умно чело, извехтяла и разкопчана на гърдите риза – това са те, нашите младежи. Безименни и смели, малки огънчета навсякъде из страната. Тя не ги познава всичките и никога няма да ги познае, но ги обича и им вярва – всеки миг ще чувства тяхната вяра и младост, и силите им, които растат като водите на планински поток, устремен към мечтаната долина на щастието и радостта. Ех, ще дойде време, когато те ще се съберат всички в една огромна армия и заедно ще ударят по злия живот!...
[Първа част, глава 11: Катя се запознава със своята укривателка в София]: ...Катя погледна жената и забеляза, че усмивката й се задържаше само около ъглите на устата и в ситните бръчици под очите. Самите й очи бяха потъмнели, угаснали. Катя изведнъж я обикна и се отпусна пред нея. Колко много приличаше тя на майка й! Мъката на жената от народа навсякъде е една и съща... Над масата висеше закачен портрет – голям, в рамка. Жената хвана погледа й.
- Портрета ли гледате? – попита тя. – Моят мъж, убиха го през двадесет и трета...
[Първа част, глава 13: Андрей, близък другар на Катя, споделя мъката си от задържането и инквизициите, на които е подложена неговата любима от фашистката полиция]: ...Андрей като че се пробуждаше от някакво страшно вцепенение. Той искаше да се усмихне, но очите му бяха тъжни и сякаш питаха: „Да, ще бъде / победата на революцията – Б.Б./, но кой ще ми върне радостта и здравето на Лушка, кой ще ми върне смеха й...”
- Андрей...
Андрей стана и отиде до прозореца.
- Зная, Катя, – каза той, като се обърна. Личните ни мъки са нищо пред голямата цел, която гоним... Смешно е, че така съм се размекнал...
[Първа част, глава 15: На път за нелегална партийна среща Катя се засича с беден селянин-орач]: ...Катя не можа да види лицето му, но гледаше как краката му затъваха ту в браздата, ту стъпваха в страни по неораното, а след него влажната пръст димеше на слънцето... Тя си спомни и друго поле. Над изораната земя лежеше лека утринна мъгла и в нея тракторите отиваха сякаш на бой срещу слънцето. Беше в колхоза „Красный луг”, където ги заведоха след свършването на конгреса. Имаше там един младеж-тракторист с паднала над челото коса и весели очи. Той се здрависа с всички и им посочи равното и грижливо обработено поле наоколо: „Всичко това е наше и небето е наше, и земята. Всичко е на народа...” Кога този измъчен човек над ралото, с разкъсана на гърба риза ще каже същото?
[Първа част, глава 15: Общо впечатление на Катя от участниците в нелегалната среща]: ...Катя ги гледаше и в сърцето й преливаше радост: Какъв народ имаме ние – и работлив, и умен, и глава не прекланя пред никого...
[Първа част, глава 16: Оценка на Катя за ролята на Комунистическата партия в нейния живот]: ...Не, не е мъчно да повярваш в партията – тя е наша, родна – и без нея ние сме като без очи и без ръце. Но е мъчно да се освободиш от всичко онова, което те дърпа назад – от злобата, егоизма, неверието в собствените сили...
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Re: Герои на антифашистката борба в България
remsist Пон Май 25, 2009 9:23 pm
ЧАСТ ІІ
(посветена на революционната дейност на Йорданка Николова
в периода 1934-1940г.)
[Втора част, глава 1: Катя окуражава чакащите да заминат за СССР преследвани от фашистката власт политически емигранти]:
- Чакай, Кольо, – каза тя. – Не мога да разбера от какво сте недоволни? От дъжда ли? Ами че животът на конспиратора е такъв: и дъжд ще го мокри, и с куршум ще го гонят, и пред бесилката ще го изправят! Не знаехте ли това, когато поехте тежкия път на нашата партия? Знаехте. Ех, другари, вие сте мили, прекрасни хора: ти, бай Стояне не трепна от смъртната присъда, а от дъжда се уплаши! Ние имаме един дълг – да живеем, за да живее с нас и делото на народа! Срамно е да се хленчи. С какви очи ще стъпим на другата земя?...
[Втора част, глава 1: Любимият на Катя я съветва да се учи]:
- Искам да се учиш, Катя! У нас има всичко – и вяра, и воля, и умение да разбираме и подбираме хората, но виж – в науката малко куцаме. Учи се, Катя, учи се! Зная, че няма да се посрамиш, а аз ще се гордея с тебе...
[Втора част, глава 1: На път за СССР Катя мислено разговаря с майка си]: ...Майчице, аз пак ще се върна! Някога исках да се уча, някога ти казвах за нашата колиба в Иси-дере: „Мамо, ще си направим една колиба, много е хубаво, ще прилича на замък!” Някога... А сега мечтите ми са по-големи, по-човечни! Не ни трябват замъци – в тях ще затворим всичко старо, всичко, което мирише на плесен и иска да ни окачи вериги на врата – а ще построим на света, в нашата родина, най-хубавото, за което са мечтали хората от хиляди години...
[Втора част, глава 3: Катя се учи на твърдост и упоритост в борбата от Сталин и от книгата на Николай Островски „Как се каляваше стоманата”]: ... Тя знаеше думите на Сталин за крепостите, които трябва да се превземат. Но тук, у Павка /има се предвид Павел Корчагин – главният герой в „Как се каляваше стоманата”-Б.Б./, те звучаха с нова и жизнеутвърждаваща сила: „Десет години партията и комсомолът възпитаваха у мене изкуството да се съпротивлявам и думите на вожда се отнасят и за мене: „Няма такива крепости, които болшевиките да не могат да превземат.”
[Втора част, глава 4: Впечатления на Катя от срещата й с Георги Димитров]: ...Той влезе и Катя видя черните му къдрави коси, очите, които гледаха топло и бащински, цялата му фигура, която вдъхваше увереност и сила... Тя ще запази в сърцето си тези мигове, когато е била съвсем близо до него и е следила със затаен дъх мисълта му – покорена и очарована от нейната проста и човешка логика.
[Втора част, глава 6: Александър Димитров (Сашо) осведомява Катя за засилилата се фашистка дейност сред младежта и трудещите се]: Сашо я беше осведомил: сред учащата се младеж е пуснал корен легионът, правителството поддържа в гимназиите и Университета казионната организация „Отец Паисий”, а работниците се опитва да обхване в БРС /Български работнически съюз – Б.Б./ Но тя знаеше: Не, няма да проникнат до сърцата на младежите, няма да поразят ума им с налудничавите теории на фашизма и с гъделичкане на шовинистичното чувство за превъзходство на българския народ на Балканите. Здрави са революционната закваска и традиции сред младежта и те започват с първите марксически кръжоци у нас, преминават през героизма на Септемврийското въстание и свършват с тях – поколението, на което е съдено да убие пристъпите на една нова война...
[Втора част, глава 7: Разговор на Катя („кака Руска” с едно малко детенце относно Гражданската война в Испания (1936-1939г.)]:
- Како Руске, а кой ще победи в Испания?
Катя се засмя и го прегърна.
- Какъв си ми ти умник – каза тя. – Ще победи човекът, правдата...
[Втора част, глава 7: Катя е възмутена от долните лъжи и клевети във фашистката преса по адрес на СССР във връзка с прословутите чистки на врагове от партията и държавата през 1937г.]: „Революцията изяжда чедата си” – прочете тя една сутрин във вестника. И се изправи разтреперана и бледа до прозореца. Спомни си за школата преди три години, за убийството на Киров. Подбудителите седяха сега на подсъдимата скамейка в Москва, жалки оръдия на империалистите, предатели на своята родина и на великото дело на социализма. Но фашисткият печат познаваше своите слуги. И сега той беснееше, клеветеше, съскаше с безсилна злоба срещу справедливата присъда над враговете на съветските народи. Статията в днешния вестник беше само един низ от дългата поредица от безподобни извращения на истината. Но имаше хора безволни, слаби, които мъчно можеха да отделят истината от лъжата, възвишената и благородна цел от калната хула и клеветата. Те просто вярваха, наплашени от измисления призрак на убийството и липсата на свобода във Великата страна, без да виждат, че този призрак е край тях, че ги е обвързал като паяк в мрежата си и ги тегли надолу, към пропастта и вечното безправие...
[Втора част, глава 8: Среща на Катя с шефа на фашистката политическа полиция Гешев]: ...Тя го познаваше: зад мълчаливата и застинала маска на лицето се криеше буен и жесток нрав, не човек, а звяр, който сега е полегнал на лапите си и очаква удобния миг, за да скочи...
[Втора част, глава 8: В женския затвор. Катя обсъжда с останалите политически затворнички романа на Ф.Гладков „Цимент”]:
- А какво четете сега?
- „Цимент” – отговориха почти всички в един глас.
И вечерта тя седеше в средата на малкия кръг, образуван от девойките в килията и спореше с тях. Можем ли да приемем ние образа на Даша /главна героиня в романа „Цимент” – Б.Б. / ?
- Можем – казваха запалено девойките.
И Саня беше с тях. Катя ги погледна със светлите си очи, отмахна косата си назад, позасмя се. А после усмивката изчезна от лицето й.
- А аз мисля, че не можем – каза тя спокойно и тихо. – Това, гдето Гладков е показал как революцията събужда жената за политически и обществен живот, е хубаво. Но помислете си само: Може ли една обикновена жена от народа, пораснала в борбата до съзнателен борец-комунист, преживяла толкова страдания и ужаси, да загуби естественото си чувство на трепетна радост при срещата с най-близкия свой човек? Хората се разчувстват дори и при срещата с чужд, не свой боец-другар...Ако Даша е така студена към близките си, тя не може да бъде и любим масовик и агитатор на делото на социализма. Комунистът е прост и естествен и в своите чувства, и в отношенията си към хората. Той трябва да бъде упорит, хладнокръвен, но ласкав и любещ своите близки, своите родни другари и братя.
- Катя! – прекъсна я Саня. – От тебе човек винаги ще научи нещо ново...
- Може – взря се в нея Катя. – Но не само от мене... Не трябва да се минава нито час, без да научим нещо! Иначе ние не сме комунисти, а самодоволни еснафи...
...Катя стана мълчаливо, намери мястото си на дървения нар и легна, като сложи ръцете си под главата. Много й се искаше да прегърне тези момичета, да им каже, че няма по-хубаво нещо от вярата в човек, от другарството, извоювано в борба...
[Втора част, глава 8: Размисли на Катя върху българската история]:
- Ти си учила, Роза, гимназия, университет... менe ми не достигат много неща. От вчера съм зачела история на нашия народ. И знаеш ли, през година, през две са се сменяли тези ханове и царчета. И все на гърба на народа. Бият се, водят войни, а народът плаща...
Катя погледна в учебника.
- Бял ден не е видял нашият народ... А как мислиш, имало ли е добри царе?
- Няма добри царе! – отговори веднага Роза.
- Не, имало е... Ето виж, Борис І, Симеон, Крум... Те не са образували само династии, а са създавали държава, грижили са се за развитието на културата. Е, разбира се, култура само за болярите, до народа тя не е достигала... Но главното все пак е създал народът. Ти как мислиш, ако ние досега сме оцелели като нация със своя писменост и култура, със свои паметници и история, кой е причината за това? Народът... Той е запазил през вековете своя дух и независимост в сърцето си, той ще ги запази и за в бъдеще...
- Катя! – извика Роза и я спря с ръка. – Това в учебника го няма. Ти сама ли?
Катя се засмя.
- Как ще го има! Хитреци са тези учебникари, добре служат на фашистите. Все царе, царе, а за народа ни дума...
[Втора част, глава 9: Коя е най-трудната задача за един партиен ръководител в нелегалната борба]: ...Готова ли е тя, готови ли са десетките и стотици младежи, възпитани от РМС, да посрещнат войната? Тя не се съмняваше, не можеше да се съмнява... През тези години те израснаха – по тайните сбирки, в акциите и първомайските манифестации, по затвори и участъци. И тя самата чувстваше, че са останали далеч първите дни на нейната работа във фабриките. Те бяха хубави и напрегнати, тези дни, но те бяха само началото... Не е мъчно да издигнеш първомайско знаме на фабричните комини, да пишеш лозунги през тъмните нощи по оградите и къщите! Другото е по-мъчно: да разбираш хората, да не се излъжеш в тях, когато ги пращаш на бой с врага. Да се не излъжеш и в себе си...
[Втора част, глава 10: 3 март 1940г. Акция за съюз със СССР пред паметника на цар Освободител. Катя се вглежда в нейният непознат другар, който отговаря за акцията]: ...Катя се усмихна. Харесваха й тези очи, весели и добри – такива са обикновено очите на честните и смели хора...
[Втора част, глава 11: Април 1940. Партията започва да се готви за въоръжена борба срещу хитлеристкия окупатор и неговите български слуги. Катя и нейните другари получават указания да пристъпят към организиране на бойни групи]:
- Трябват ни на първо време групички от по трима души. Ще палят снопите, ако се наложи и вършачките след това, мостовете, по които минават ешелоните с жито, трябва да се вдигат... Но това не е тероризъм. И разяснителна работа сред селяните трябва да се върши. Да не се получи така, че тези действия да бъдат откъснати от народа. Нашата сила е в народа...
(посветена на революционната дейност на Йорданка Николова
в периода 1934-1940г.)
[Втора част, глава 1: Катя окуражава чакащите да заминат за СССР преследвани от фашистката власт политически емигранти]:
- Чакай, Кольо, – каза тя. – Не мога да разбера от какво сте недоволни? От дъжда ли? Ами че животът на конспиратора е такъв: и дъжд ще го мокри, и с куршум ще го гонят, и пред бесилката ще го изправят! Не знаехте ли това, когато поехте тежкия път на нашата партия? Знаехте. Ех, другари, вие сте мили, прекрасни хора: ти, бай Стояне не трепна от смъртната присъда, а от дъжда се уплаши! Ние имаме един дълг – да живеем, за да живее с нас и делото на народа! Срамно е да се хленчи. С какви очи ще стъпим на другата земя?...
[Втора част, глава 1: Любимият на Катя я съветва да се учи]:
- Искам да се учиш, Катя! У нас има всичко – и вяра, и воля, и умение да разбираме и подбираме хората, но виж – в науката малко куцаме. Учи се, Катя, учи се! Зная, че няма да се посрамиш, а аз ще се гордея с тебе...
[Втора част, глава 1: На път за СССР Катя мислено разговаря с майка си]: ...Майчице, аз пак ще се върна! Някога исках да се уча, някога ти казвах за нашата колиба в Иси-дере: „Мамо, ще си направим една колиба, много е хубаво, ще прилича на замък!” Някога... А сега мечтите ми са по-големи, по-човечни! Не ни трябват замъци – в тях ще затворим всичко старо, всичко, което мирише на плесен и иска да ни окачи вериги на врата – а ще построим на света, в нашата родина, най-хубавото, за което са мечтали хората от хиляди години...
[Втора част, глава 3: Катя се учи на твърдост и упоритост в борбата от Сталин и от книгата на Николай Островски „Как се каляваше стоманата”]: ... Тя знаеше думите на Сталин за крепостите, които трябва да се превземат. Но тук, у Павка /има се предвид Павел Корчагин – главният герой в „Как се каляваше стоманата”-Б.Б./, те звучаха с нова и жизнеутвърждаваща сила: „Десет години партията и комсомолът възпитаваха у мене изкуството да се съпротивлявам и думите на вожда се отнасят и за мене: „Няма такива крепости, които болшевиките да не могат да превземат.”
[Втора част, глава 4: Впечатления на Катя от срещата й с Георги Димитров]: ...Той влезе и Катя видя черните му къдрави коси, очите, които гледаха топло и бащински, цялата му фигура, която вдъхваше увереност и сила... Тя ще запази в сърцето си тези мигове, когато е била съвсем близо до него и е следила със затаен дъх мисълта му – покорена и очарована от нейната проста и човешка логика.
[Втора част, глава 6: Александър Димитров (Сашо) осведомява Катя за засилилата се фашистка дейност сред младежта и трудещите се]: Сашо я беше осведомил: сред учащата се младеж е пуснал корен легионът, правителството поддържа в гимназиите и Университета казионната организация „Отец Паисий”, а работниците се опитва да обхване в БРС /Български работнически съюз – Б.Б./ Но тя знаеше: Не, няма да проникнат до сърцата на младежите, няма да поразят ума им с налудничавите теории на фашизма и с гъделичкане на шовинистичното чувство за превъзходство на българския народ на Балканите. Здрави са революционната закваска и традиции сред младежта и те започват с първите марксически кръжоци у нас, преминават през героизма на Септемврийското въстание и свършват с тях – поколението, на което е съдено да убие пристъпите на една нова война...
[Втора част, глава 7: Разговор на Катя („кака Руска” с едно малко детенце относно Гражданската война в Испания (1936-1939г.)]:
- Како Руске, а кой ще победи в Испания?
Катя се засмя и го прегърна.
- Какъв си ми ти умник – каза тя. – Ще победи човекът, правдата...
[Втора част, глава 7: Катя е възмутена от долните лъжи и клевети във фашистката преса по адрес на СССР във връзка с прословутите чистки на врагове от партията и държавата през 1937г.]: „Революцията изяжда чедата си” – прочете тя една сутрин във вестника. И се изправи разтреперана и бледа до прозореца. Спомни си за школата преди три години, за убийството на Киров. Подбудителите седяха сега на подсъдимата скамейка в Москва, жалки оръдия на империалистите, предатели на своята родина и на великото дело на социализма. Но фашисткият печат познаваше своите слуги. И сега той беснееше, клеветеше, съскаше с безсилна злоба срещу справедливата присъда над враговете на съветските народи. Статията в днешния вестник беше само един низ от дългата поредица от безподобни извращения на истината. Но имаше хора безволни, слаби, които мъчно можеха да отделят истината от лъжата, възвишената и благородна цел от калната хула и клеветата. Те просто вярваха, наплашени от измисления призрак на убийството и липсата на свобода във Великата страна, без да виждат, че този призрак е край тях, че ги е обвързал като паяк в мрежата си и ги тегли надолу, към пропастта и вечното безправие...
[Втора част, глава 8: Среща на Катя с шефа на фашистката политическа полиция Гешев]: ...Тя го познаваше: зад мълчаливата и застинала маска на лицето се криеше буен и жесток нрав, не човек, а звяр, който сега е полегнал на лапите си и очаква удобния миг, за да скочи...
[Втора част, глава 8: В женския затвор. Катя обсъжда с останалите политически затворнички романа на Ф.Гладков „Цимент”]:
- А какво четете сега?
- „Цимент” – отговориха почти всички в един глас.
И вечерта тя седеше в средата на малкия кръг, образуван от девойките в килията и спореше с тях. Можем ли да приемем ние образа на Даша /главна героиня в романа „Цимент” – Б.Б. / ?
- Можем – казваха запалено девойките.
И Саня беше с тях. Катя ги погледна със светлите си очи, отмахна косата си назад, позасмя се. А после усмивката изчезна от лицето й.
- А аз мисля, че не можем – каза тя спокойно и тихо. – Това, гдето Гладков е показал как революцията събужда жената за политически и обществен живот, е хубаво. Но помислете си само: Може ли една обикновена жена от народа, пораснала в борбата до съзнателен борец-комунист, преживяла толкова страдания и ужаси, да загуби естественото си чувство на трепетна радост при срещата с най-близкия свой човек? Хората се разчувстват дори и при срещата с чужд, не свой боец-другар...Ако Даша е така студена към близките си, тя не може да бъде и любим масовик и агитатор на делото на социализма. Комунистът е прост и естествен и в своите чувства, и в отношенията си към хората. Той трябва да бъде упорит, хладнокръвен, но ласкав и любещ своите близки, своите родни другари и братя.
- Катя! – прекъсна я Саня. – От тебе човек винаги ще научи нещо ново...
- Може – взря се в нея Катя. – Но не само от мене... Не трябва да се минава нито час, без да научим нещо! Иначе ние не сме комунисти, а самодоволни еснафи...
...Катя стана мълчаливо, намери мястото си на дървения нар и легна, като сложи ръцете си под главата. Много й се искаше да прегърне тези момичета, да им каже, че няма по-хубаво нещо от вярата в човек, от другарството, извоювано в борба...
[Втора част, глава 8: Размисли на Катя върху българската история]:
- Ти си учила, Роза, гимназия, университет... менe ми не достигат много неща. От вчера съм зачела история на нашия народ. И знаеш ли, през година, през две са се сменяли тези ханове и царчета. И все на гърба на народа. Бият се, водят войни, а народът плаща...
Катя погледна в учебника.
- Бял ден не е видял нашият народ... А как мислиш, имало ли е добри царе?
- Няма добри царе! – отговори веднага Роза.
- Не, имало е... Ето виж, Борис І, Симеон, Крум... Те не са образували само династии, а са създавали държава, грижили са се за развитието на културата. Е, разбира се, култура само за болярите, до народа тя не е достигала... Но главното все пак е създал народът. Ти как мислиш, ако ние досега сме оцелели като нация със своя писменост и култура, със свои паметници и история, кой е причината за това? Народът... Той е запазил през вековете своя дух и независимост в сърцето си, той ще ги запази и за в бъдеще...
- Катя! – извика Роза и я спря с ръка. – Това в учебника го няма. Ти сама ли?
Катя се засмя.
- Как ще го има! Хитреци са тези учебникари, добре служат на фашистите. Все царе, царе, а за народа ни дума...
[Втора част, глава 9: Коя е най-трудната задача за един партиен ръководител в нелегалната борба]: ...Готова ли е тя, готови ли са десетките и стотици младежи, възпитани от РМС, да посрещнат войната? Тя не се съмняваше, не можеше да се съмнява... През тези години те израснаха – по тайните сбирки, в акциите и първомайските манифестации, по затвори и участъци. И тя самата чувстваше, че са останали далеч първите дни на нейната работа във фабриките. Те бяха хубави и напрегнати, тези дни, но те бяха само началото... Не е мъчно да издигнеш първомайско знаме на фабричните комини, да пишеш лозунги през тъмните нощи по оградите и къщите! Другото е по-мъчно: да разбираш хората, да не се излъжеш в тях, когато ги пращаш на бой с врага. Да се не излъжеш и в себе си...
[Втора част, глава 10: 3 март 1940г. Акция за съюз със СССР пред паметника на цар Освободител. Катя се вглежда в нейният непознат другар, който отговаря за акцията]: ...Катя се усмихна. Харесваха й тези очи, весели и добри – такива са обикновено очите на честните и смели хора...
[Втора част, глава 11: Април 1940. Партията започва да се готви за въоръжена борба срещу хитлеристкия окупатор и неговите български слуги. Катя и нейните другари получават указания да пристъпят към организиране на бойни групи]:
- Трябват ни на първо време групички от по трима души. Ще палят снопите, ако се наложи и вършачките след това, мостовете, по които минават ешелоните с жито, трябва да се вдигат... Но това не е тероризъм. И разяснителна работа сред селяните трябва да се върши. Да не се получи така, че тези действия да бъдат откъснати от народа. Нашата сила е в народа...
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Re: Герои на антифашистката борба в България
remsist Пон Май 25, 2009 9:34 pm
ЧАСТ ІІІ
(посветена на революционната дейност на Йорданка Николова
в периода 1941-1944г.)
[Трета част, глава 1: Как войната променя хората]: ...Ех, хора! Да, хора... Войната откри лицата на всички. В които си вярвал по-малко преди, те първи идваха сега, питаха я: „Какво да правим, нима ще стоим със скръстени ръце?” А други, като тази мома /има се предвид една от другарките на Катя – Б.Б./, изведнъж се свиха, по улицата минаваха от другата страна на тротоара и се преструваха, че не те познават...
[Трета част, глава 1: Катя е поканена от стар семеен приятел да види майка си; тя отказва]:
- Много ми се иска да я видя, бай Тошо! Но ти знаеш, ние сега не принадлежим на себе си...
[Трета част, глава 2: Нова среща с Гешев]: ...Въведоха я пак при него. Той седеше зад тежката писалищна маса в дъното на стаята и пушеше наведен, без да я погледне. Катя стоеше по средата на стаята и чакаше. Тя го познаваше. Той ще седи така десет, петнадесет минути, половин час и най-подир ще вдигне глава, за да я срази с неочакван въпрос. Тя стоеше и гледаше това лице, очите, студени и без блясък, ръцете, които са подписали смъртта на десетки младежи. Убиец, префинен убиец, палач, жалък и покорен изпълнител на царската воля...
...Катя знаеше, че след първото избухване той вече играеше. Симулираше ярост, за да сплаши, да обърка, да разстрои нервите на арестувания. Това беше у него професионална хитрост, която той не се уморяваше да прилага.
[Трета част, глава 3: Обстановката в концлагера „Св.Никола” край Асеновград]: ...Опитваше се да се сближи с всички. Да ги разбере... Но зад привидната веселост и разговорчивост срещаше скрита съпротива. Мъчно се превземат сърцата на хората... А ги познаваше отвън. Не бяха същите сега... Не, не бяха! Ще прескочат ли те границата, която отделя еснафа от човека на бъдещето? Беше й мъчно... За изгубените дни, за нарушеното единство на волите...
[Трета част, глава 4: Бягството от концлагера]: ...скритата неприязън към нея /към една от другарките, с които Катя е избягала от концлагера – Б.Б./ изведнъж се стопи. Тези мигове, напрегнати и неповторими, когато и секундата е скъпа за живота на човека и за делото, сближават хората, разрушават между тях всички прегради...
[Трета част, глава 5: Сестрата на Катя й разказва за впечатленията на майка им от развилнялата се монархо-фашистка диктатура]:
- Знаеш ли Катя, мама е станала друга сега. Като чу, че си тук и веднага се съгласи... Често ми казва: „Вие сте били прави с Катя! Той, фашизмът, бил наистина чума. Седна ни на гърба, натиска ни към земята, души ни...”
[Трета част, глава 5: Майката на Катя й разказва за извършените обиски вкъщи]:
- ...Чаках те, чаках те, Катя, а сега виждам, че не бива да си идваш у дома. Вчера идваха, разхвърляха всичко, търсят те, заплашват. Уж са силни, а се боят...
[Трета част, глава 5: Лиляна Димитрова разказва на Катя за положението в пловдивския квартал „Кючук Париж”]:
- Ти не можеш да си представиш – казваше Лиляна и хубавото й лице гореше от възбуждение. – Целият район е от работници и то какви работници! Това се казват пролетарии! Децата тютюноработници, майката и бащата тютюноработници, дядото и бабата също. Професионалните въпроси са семейни и квартални. Действително Кючук Париж е наша крепост! Колко хубаво, колко хубаво е да работиш сред такава младеж!
[Трета част, глава 6: Катя разговаря с едно момиче за цветята и за радостта от това да помагаш на хората]:
- Ах, колко обичам цветята! – пошепна тя.
- Но каква пък толкова има в цветята! – каза по-голямата дъщеря, която седеше до нея и вдигна глава от работата си.
- Как, ти не обичаш ли цветята! – обърна се Катя учудено към нея. – На мене те ми напомнят за най-хубавото, което съществува между хората. Все си спомням, бях на четири или на пет години, моят баща донесе цветя на майка ми. Не помня вече какви бяха. Но помня едно: никога след това аз не видях така усмихнати и щастливи лицата на моите родители...
...
- Како Катя, как се радвам, че помагам!
Да, Варче, това е най-хубавото чувство: да помагаш. Така чувствах и аз на 14 години!
[Трета част, глава 7: „Честност във всичко!”]: ...Това бяха организационни пари. Тя ги държеше отделно и за нищо на света не би взела, дори и в най-голяма нужда, от тях. „Трябва да се учим на честност, сега тя е най-необходима – казваше често тя. – Честност в сърцето, честност в идеите, честност и в най-дребните неща...”
[Трета част, глава 8: „Борбата е безмилостно жестока”]: ...Катя се замисли... Тя се справяше. Опасността идваше отвсякъде: от страха и колебливостта, от лицемерието и предателството. Тя успешно избикаляше тези подводни скали в нелегалната работа. И се научи да познава младежите. След случая със студента-медик тя беше предпазлива, взираше се продължително в очите на хората, изследваше работата им. И се мъчеше да отгатне: „Ще издържи ли този младеж със сините очи, когато го изправят пред изпитанията в полицията?” Тя ги познаваше от нелегалните сбирки преди войната, от стачните комитети и студентските акции – работници и селянчета, интелигенти. Но сега те бяха различни, войната като че сваляше всичко престорено и неистинско от тях: едни, като студента-агроном от Лозенец, когото заловиха с радиостанцията, се държаха до смърт, с пречупени пръсти и умъртвени от доближаване на нажежено желязо очи, не казваха нищо; други изписваха цели биографии, помнеха часа и мястото на срещите, водеха агентите в къщите. Но тя се радваше, че последните бяха единици. Не напразно през мирните години младежите бяха възпитавани от РМС в духа на Ботев и Левски, на възрожденците. И тя ги обичаше със слабостите им и със светлата им вяра и оптимизма, които ги доближаваха до героите от миналото... но й беше мъчно за Адалберт /има се предвид Адалберт Антонов – Малчика, разстреляна на 4 декември 1942г. от фашистката полиция в София – Б.Б./. Гешев беше изпълнил заканата си. В началото на декември миналата година го бяха разстреляли. Когато Бойко й съобщи за смъртта, тя можа да каже само: „Адалберт!” и си спомни как през есента, отбивайки се в една квартира, където тя трябваше да остане през нощта, той се усмихнал и казал на хазяите: Е, нека тя да преспи, тя по има нужда.” Прекрасният Адалберт... Младежите отмъстиха за него. Те гониха тлъстия и охранен генерал /има се предвид ген.Хр.Луков – Б.Б./, който имаше в главата си тъмни планове за изпращане на експедиционен корпус на изток, по стълбите в самия му дом. И той падна пред прага, похлупил лице на скъпия килим, с протегнати напред ръце, като хищно животно, което куршумът е изненадал един миг, преди да скочи върху жертвата си. Но Адалберт, който се шегуваше и детски се усмихваше с кестенявите си очи, го нямаше вече...
[Трета част, глава 9: Какви хора са нужни за партизанските отряди]:
- ...да се внимава и какви хора влизат в отряда. Да се реже навреме всичко гнило, което може да разложи неговите сили. Колкото по-чисти са нашите редици, толкова сме по-силни!
[Трета част, глава 10: Размисли на Катя за младежите, които са се включили във въоръжената борба]: ...Лиляна споменаваше имена и Катя смътно си спомняше, че някои от тези момци и девойки тя е виждала вече. Идвали са на срещи и тя винаги е искала да проникне зад думите в душите им, да разкрие какви са техните мисли, какво ги вълнува и държи в борбата. А сега те сами се разкриваха в провалите... За някои й беше мъчно, други тя обичаше за тяхната честност и смелост, за това, че излизаха по-силни от Гешев и мъченията и се смееха в очите му... Ах, вие безименни герои, ще си спомнят ли за вас, когато над страната се развеят знамената на свободата! Ще си спомнят ли за вас в дните, когато животът и мечтите ще бъдат други – по-хубави, по-близки и постижими! И в песните на бъдещето ще зазвучи ли вашият глас и вашата вяра? Да, ще си спомнят. И песни ще пеят. И високо в небето, над плодната и раззеленила се земя, над реките, над сините върхове на планините, ще трепти гласът на свободния човек, на свободната родина...
[Трета част, глава 13: Размисли на Катя при вида на една опасана с бодлива тел временно изоставена заради бомбардировките фабрика]: ...Катя се усмихна: тези, които най-много ограбват народа, знаеха как да се пазят от крадци. Може би тяхното хищническо чувство им подсказваше това... Законът е такъв: пази се от всички и граби от всички...
[Трета част, глава 13: Катя коментира поставената от БКП задача за засилване на партизанската дейност и курс към въоръжено въстание]:
- Тежка е задачата, която Политбюро на нашата партия ни поставя – завърши Катя. – Но нима ни е било някога леко? Аз, другари, се гордея, че се опазихме досега, че не се дадохме на врага, че през тези години, когато се решаваше съдбата на човечеството, не му давахме да спи спокойно, поставяхме взрив под краката му, живяхме като човеци и борци. Кой може да ни обвини, че сме проспали времето си, че сме чакали на готово свободата? Никой...
[Трета част, глава 13: Какъв ефект се цели от засилването на антифашистката въоръжена борба]:
- Да се почувстват в железен пръстен – усмихна се Сашо и в живите му и проницателни очи трепна веселост – да почувстват страх в душите си, несигурност, паника...
[Трета част, глава 14: Клетвата в партизанския отряд на Катя]: ... „С гордост и радост приемам званието четник на народоосвободителното движение.
Обещавам пред другарите, народа и паметта на геройски загиналите борци на Отечествения фронт, че поставям всичките си сили и живота си за освобождението на родината и света от хитлеристките завоеватели и техните български слуги от фашистката тирания.
Обещавам да се боря с оръжие в ръка за осъществяване програмата на Отечествения фронт.
Обещавам, че ще изпълнявам боевите заповеди на командирите си, че няма да издавам тайни, които да ползват врага.
Сурово наказание и позор да се стоварят върху мене, ако изменя на това обещание.
Да живее Отечественият фронт!
Да живее народоосвободителната партизанска армия!
Смърт на фашизма – свобода на народа!”
[Трета част, глава 14: Песента на партизанките от отряда]:
Колко обичам тревожните бури
и борбата на черния труд.
И готова съм с радост за нея
Да оставя и дом, и любов.
Заклевам се в нашата обич,
че компартийка ще бъда до край.
И през зимата в мене ще грее
пролетарското слънце на май.
[Трета част, глава 15: Размисли на Катя за ролята на младежта в революционната борба]: ...Катя се засмя и оправи превръзката на главата му. Тя го наблюдаваше още от началото на похода. И го обикна за неговата веселост, за смелостта му и за чистите пориви на сърцето му. Между селата Студена и Куса-Враня той носи на гръб цели два километра един свой другар... О, младост на света! Младежи паднаха до „Стената на комунарите” в Париж, младежи бяха в хвърковатата чета на Бенковски, младежи бяха и спартакистите в Берлин, Корчагин и неговите другари от подполието... Кое беше за тях по-свето: свободата или любовта? И свободата, и любовта... Червена младежка кръв, ти пламтиш в знамената на народите, чиста като зората, невинна като първите трепети на сърцето! Тя би искала... Тя би искала да види един ден от свободата. И тях – Андрей и Младен, Гошо и Валентин – в най-щастливите дни на народа... Сега те държат оръжието, а тогава...
[Трета част, глава 16: Смъртта на Катя]: ...След един час я хвърлиха на земята пребита, с посинели и окървавени страни, едва дишаща. Николинка извика и се надвеси над нея. Когато затвориха вратата, тя се надигна на лакти...
- Андрей, чуваш ли, Андрей? – пошепна тя.
- Да, Катя...
Той й помогна да се изправи и седне до плетената ограда на плевника.
- Андрей, те ще ни убият – задъхваше се тя. – Това са някакви зверове, не хора... Но нашето дело те няма да убият! Те се боят от смъртта, не ние... Знаеш ли какъв ден е днес?
- Не...
- 2 юни... Да се простим, Андрей! И да си попеем, както някога на манифестации...
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
- Хей, забранено е да се пее! – извикаха им отвън.
Но те продължаваха да пеят, шепнеха почти...
Рано на другата сутрин в плевника влязоха войници. Водеше ги поручик Стоянов.
- Ставайте! – викна им грубо той. – Жените да вървят напред...
Николина се разплака.
- Не искам, не искам! – задърпа се тя в ръцете на войниците.
Но Катя я погледна.
- Николина, ние отиваме не да умираме, а да живеем!
И тя се умълча, но раменете й все още потрепваха... Навън се развиделяваше. Наблизо в долчинката, до извора, бяха строени войниците от наказателния взвод. Поведоха ги покрай тях (в бягащия здрач на утринта те изглеждаха сякаш по-едри и сиви) и ги изправиха пред прясно изкопаните ями. Вързаха им ръцете отзад. Беше влажно от росата и миришеше на земя. Родна земя, не за тебе ли мечтаехме ние преди двадесет дни, тръгвайки на поход, не те ли виждахме в мечтите си вече свободна, без бесилки и ями, с червени знамена в градовете и селата! Родна земя, ние те напущаме, прощавай! Но ти пак ще бъдеш свободна, ще бъдеш... Изведнъж Катя потрепна от болка и усети топли струйки кръв по челото си, които спираха при веждите.
Пред нея стоеше поручик Стоянов, размахваше бича си в лицето й и крещеше:
- Комунисти-и!... До един ще ви изтрепем, до един...
...Тя мълчеше, изправила русата си глава срещу слънцето, което още не се виждаше, но пращаше първите си огнени шипове зад баирите. Андрей никога не беше я виждал така прекрасна и силна, с кървави устни, с гневни пламъци в очите... И сякаш поручикът почувства това, и отстъпи назад.
- Иде последният ви час! – изведнъж извика тя и цялата потръпна, изправи се. – Иде, убийци... И няма да има за вас място по земята, където да се скриете!
(посветена на революционната дейност на Йорданка Николова
в периода 1941-1944г.)
[Трета част, глава 1: Как войната променя хората]: ...Ех, хора! Да, хора... Войната откри лицата на всички. В които си вярвал по-малко преди, те първи идваха сега, питаха я: „Какво да правим, нима ще стоим със скръстени ръце?” А други, като тази мома /има се предвид една от другарките на Катя – Б.Б./, изведнъж се свиха, по улицата минаваха от другата страна на тротоара и се преструваха, че не те познават...
[Трета част, глава 1: Катя е поканена от стар семеен приятел да види майка си; тя отказва]:
- Много ми се иска да я видя, бай Тошо! Но ти знаеш, ние сега не принадлежим на себе си...
[Трета част, глава 2: Нова среща с Гешев]: ...Въведоха я пак при него. Той седеше зад тежката писалищна маса в дъното на стаята и пушеше наведен, без да я погледне. Катя стоеше по средата на стаята и чакаше. Тя го познаваше. Той ще седи така десет, петнадесет минути, половин час и най-подир ще вдигне глава, за да я срази с неочакван въпрос. Тя стоеше и гледаше това лице, очите, студени и без блясък, ръцете, които са подписали смъртта на десетки младежи. Убиец, префинен убиец, палач, жалък и покорен изпълнител на царската воля...
...Катя знаеше, че след първото избухване той вече играеше. Симулираше ярост, за да сплаши, да обърка, да разстрои нервите на арестувания. Това беше у него професионална хитрост, която той не се уморяваше да прилага.
[Трета част, глава 3: Обстановката в концлагера „Св.Никола” край Асеновград]: ...Опитваше се да се сближи с всички. Да ги разбере... Но зад привидната веселост и разговорчивост срещаше скрита съпротива. Мъчно се превземат сърцата на хората... А ги познаваше отвън. Не бяха същите сега... Не, не бяха! Ще прескочат ли те границата, която отделя еснафа от човека на бъдещето? Беше й мъчно... За изгубените дни, за нарушеното единство на волите...
[Трета част, глава 4: Бягството от концлагера]: ...скритата неприязън към нея /към една от другарките, с които Катя е избягала от концлагера – Б.Б./ изведнъж се стопи. Тези мигове, напрегнати и неповторими, когато и секундата е скъпа за живота на човека и за делото, сближават хората, разрушават между тях всички прегради...
[Трета част, глава 5: Сестрата на Катя й разказва за впечатленията на майка им от развилнялата се монархо-фашистка диктатура]:
- Знаеш ли Катя, мама е станала друга сега. Като чу, че си тук и веднага се съгласи... Често ми казва: „Вие сте били прави с Катя! Той, фашизмът, бил наистина чума. Седна ни на гърба, натиска ни към земята, души ни...”
[Трета част, глава 5: Майката на Катя й разказва за извършените обиски вкъщи]:
- ...Чаках те, чаках те, Катя, а сега виждам, че не бива да си идваш у дома. Вчера идваха, разхвърляха всичко, търсят те, заплашват. Уж са силни, а се боят...
[Трета част, глава 5: Лиляна Димитрова разказва на Катя за положението в пловдивския квартал „Кючук Париж”]:
- Ти не можеш да си представиш – казваше Лиляна и хубавото й лице гореше от възбуждение. – Целият район е от работници и то какви работници! Това се казват пролетарии! Децата тютюноработници, майката и бащата тютюноработници, дядото и бабата също. Професионалните въпроси са семейни и квартални. Действително Кючук Париж е наша крепост! Колко хубаво, колко хубаво е да работиш сред такава младеж!
[Трета част, глава 6: Катя разговаря с едно момиче за цветята и за радостта от това да помагаш на хората]:
- Ах, колко обичам цветята! – пошепна тя.
- Но каква пък толкова има в цветята! – каза по-голямата дъщеря, която седеше до нея и вдигна глава от работата си.
- Как, ти не обичаш ли цветята! – обърна се Катя учудено към нея. – На мене те ми напомнят за най-хубавото, което съществува между хората. Все си спомням, бях на четири или на пет години, моят баща донесе цветя на майка ми. Не помня вече какви бяха. Но помня едно: никога след това аз не видях така усмихнати и щастливи лицата на моите родители...
...
- Како Катя, как се радвам, че помагам!
Да, Варче, това е най-хубавото чувство: да помагаш. Така чувствах и аз на 14 години!
[Трета част, глава 7: „Честност във всичко!”]: ...Това бяха организационни пари. Тя ги държеше отделно и за нищо на света не би взела, дори и в най-голяма нужда, от тях. „Трябва да се учим на честност, сега тя е най-необходима – казваше често тя. – Честност в сърцето, честност в идеите, честност и в най-дребните неща...”
[Трета част, глава 8: „Борбата е безмилостно жестока”]: ...Катя се замисли... Тя се справяше. Опасността идваше отвсякъде: от страха и колебливостта, от лицемерието и предателството. Тя успешно избикаляше тези подводни скали в нелегалната работа. И се научи да познава младежите. След случая със студента-медик тя беше предпазлива, взираше се продължително в очите на хората, изследваше работата им. И се мъчеше да отгатне: „Ще издържи ли този младеж със сините очи, когато го изправят пред изпитанията в полицията?” Тя ги познаваше от нелегалните сбирки преди войната, от стачните комитети и студентските акции – работници и селянчета, интелигенти. Но сега те бяха различни, войната като че сваляше всичко престорено и неистинско от тях: едни, като студента-агроном от Лозенец, когото заловиха с радиостанцията, се държаха до смърт, с пречупени пръсти и умъртвени от доближаване на нажежено желязо очи, не казваха нищо; други изписваха цели биографии, помнеха часа и мястото на срещите, водеха агентите в къщите. Но тя се радваше, че последните бяха единици. Не напразно през мирните години младежите бяха възпитавани от РМС в духа на Ботев и Левски, на възрожденците. И тя ги обичаше със слабостите им и със светлата им вяра и оптимизма, които ги доближаваха до героите от миналото... но й беше мъчно за Адалберт /има се предвид Адалберт Антонов – Малчика, разстреляна на 4 декември 1942г. от фашистката полиция в София – Б.Б./. Гешев беше изпълнил заканата си. В началото на декември миналата година го бяха разстреляли. Когато Бойко й съобщи за смъртта, тя можа да каже само: „Адалберт!” и си спомни как през есента, отбивайки се в една квартира, където тя трябваше да остане през нощта, той се усмихнал и казал на хазяите: Е, нека тя да преспи, тя по има нужда.” Прекрасният Адалберт... Младежите отмъстиха за него. Те гониха тлъстия и охранен генерал /има се предвид ген.Хр.Луков – Б.Б./, който имаше в главата си тъмни планове за изпращане на експедиционен корпус на изток, по стълбите в самия му дом. И той падна пред прага, похлупил лице на скъпия килим, с протегнати напред ръце, като хищно животно, което куршумът е изненадал един миг, преди да скочи върху жертвата си. Но Адалберт, който се шегуваше и детски се усмихваше с кестенявите си очи, го нямаше вече...
[Трета част, глава 9: Какви хора са нужни за партизанските отряди]:
- ...да се внимава и какви хора влизат в отряда. Да се реже навреме всичко гнило, което може да разложи неговите сили. Колкото по-чисти са нашите редици, толкова сме по-силни!
[Трета част, глава 10: Размисли на Катя за младежите, които са се включили във въоръжената борба]: ...Лиляна споменаваше имена и Катя смътно си спомняше, че някои от тези момци и девойки тя е виждала вече. Идвали са на срещи и тя винаги е искала да проникне зад думите в душите им, да разкрие какви са техните мисли, какво ги вълнува и държи в борбата. А сега те сами се разкриваха в провалите... За някои й беше мъчно, други тя обичаше за тяхната честност и смелост, за това, че излизаха по-силни от Гешев и мъченията и се смееха в очите му... Ах, вие безименни герои, ще си спомнят ли за вас, когато над страната се развеят знамената на свободата! Ще си спомнят ли за вас в дните, когато животът и мечтите ще бъдат други – по-хубави, по-близки и постижими! И в песните на бъдещето ще зазвучи ли вашият глас и вашата вяра? Да, ще си спомнят. И песни ще пеят. И високо в небето, над плодната и раззеленила се земя, над реките, над сините върхове на планините, ще трепти гласът на свободния човек, на свободната родина...
[Трета част, глава 13: Размисли на Катя при вида на една опасана с бодлива тел временно изоставена заради бомбардировките фабрика]: ...Катя се усмихна: тези, които най-много ограбват народа, знаеха как да се пазят от крадци. Може би тяхното хищническо чувство им подсказваше това... Законът е такъв: пази се от всички и граби от всички...
[Трета част, глава 13: Катя коментира поставената от БКП задача за засилване на партизанската дейност и курс към въоръжено въстание]:
- Тежка е задачата, която Политбюро на нашата партия ни поставя – завърши Катя. – Но нима ни е било някога леко? Аз, другари, се гордея, че се опазихме досега, че не се дадохме на врага, че през тези години, когато се решаваше съдбата на човечеството, не му давахме да спи спокойно, поставяхме взрив под краката му, живяхме като човеци и борци. Кой може да ни обвини, че сме проспали времето си, че сме чакали на готово свободата? Никой...
[Трета част, глава 13: Какъв ефект се цели от засилването на антифашистката въоръжена борба]:
- Да се почувстват в железен пръстен – усмихна се Сашо и в живите му и проницателни очи трепна веселост – да почувстват страх в душите си, несигурност, паника...
[Трета част, глава 14: Клетвата в партизанския отряд на Катя]: ... „С гордост и радост приемам званието четник на народоосвободителното движение.
Обещавам пред другарите, народа и паметта на геройски загиналите борци на Отечествения фронт, че поставям всичките си сили и живота си за освобождението на родината и света от хитлеристките завоеватели и техните български слуги от фашистката тирания.
Обещавам да се боря с оръжие в ръка за осъществяване програмата на Отечествения фронт.
Обещавам, че ще изпълнявам боевите заповеди на командирите си, че няма да издавам тайни, които да ползват врага.
Сурово наказание и позор да се стоварят върху мене, ако изменя на това обещание.
Да живее Отечественият фронт!
Да живее народоосвободителната партизанска армия!
Смърт на фашизма – свобода на народа!”
[Трета част, глава 14: Песента на партизанките от отряда]:
Колко обичам тревожните бури
и борбата на черния труд.
И готова съм с радост за нея
Да оставя и дом, и любов.
Заклевам се в нашата обич,
че компартийка ще бъда до край.
И през зимата в мене ще грее
пролетарското слънце на май.
[Трета част, глава 15: Размисли на Катя за ролята на младежта в революционната борба]: ...Катя се засмя и оправи превръзката на главата му. Тя го наблюдаваше още от началото на похода. И го обикна за неговата веселост, за смелостта му и за чистите пориви на сърцето му. Между селата Студена и Куса-Враня той носи на гръб цели два километра един свой другар... О, младост на света! Младежи паднаха до „Стената на комунарите” в Париж, младежи бяха в хвърковатата чета на Бенковски, младежи бяха и спартакистите в Берлин, Корчагин и неговите другари от подполието... Кое беше за тях по-свето: свободата или любовта? И свободата, и любовта... Червена младежка кръв, ти пламтиш в знамената на народите, чиста като зората, невинна като първите трепети на сърцето! Тя би искала... Тя би искала да види един ден от свободата. И тях – Андрей и Младен, Гошо и Валентин – в най-щастливите дни на народа... Сега те държат оръжието, а тогава...
[Трета част, глава 16: Смъртта на Катя]: ...След един час я хвърлиха на земята пребита, с посинели и окървавени страни, едва дишаща. Николинка извика и се надвеси над нея. Когато затвориха вратата, тя се надигна на лакти...
- Андрей, чуваш ли, Андрей? – пошепна тя.
- Да, Катя...
Той й помогна да се изправи и седне до плетената ограда на плевника.
- Андрей, те ще ни убият – задъхваше се тя. – Това са някакви зверове, не хора... Но нашето дело те няма да убият! Те се боят от смъртта, не ние... Знаеш ли какъв ден е днес?
- Не...
- 2 юни... Да се простим, Андрей! И да си попеем, както някога на манифестации...
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
- Хей, забранено е да се пее! – извикаха им отвън.
Но те продължаваха да пеят, шепнеха почти...
Рано на другата сутрин в плевника влязоха войници. Водеше ги поручик Стоянов.
- Ставайте! – викна им грубо той. – Жените да вървят напред...
Николина се разплака.
- Не искам, не искам! – задърпа се тя в ръцете на войниците.
Но Катя я погледна.
- Николина, ние отиваме не да умираме, а да живеем!
И тя се умълча, но раменете й все още потрепваха... Навън се развиделяваше. Наблизо в долчинката, до извора, бяха строени войниците от наказателния взвод. Поведоха ги покрай тях (в бягащия здрач на утринта те изглеждаха сякаш по-едри и сиви) и ги изправиха пред прясно изкопаните ями. Вързаха им ръцете отзад. Беше влажно от росата и миришеше на земя. Родна земя, не за тебе ли мечтаехме ние преди двадесет дни, тръгвайки на поход, не те ли виждахме в мечтите си вече свободна, без бесилки и ями, с червени знамена в градовете и селата! Родна земя, ние те напущаме, прощавай! Но ти пак ще бъдеш свободна, ще бъдеш... Изведнъж Катя потрепна от болка и усети топли струйки кръв по челото си, които спираха при веждите.
Пред нея стоеше поручик Стоянов, размахваше бича си в лицето й и крещеше:
- Комунисти-и!... До един ще ви изтрепем, до един...
...Тя мълчеше, изправила русата си глава срещу слънцето, което още не се виждаше, но пращаше първите си огнени шипове зад баирите. Андрей никога не беше я виждал така прекрасна и силна, с кървави устни, с гневни пламъци в очите... И сякаш поручикът почувства това, и отстъпи назад.
- Иде последният ви час! – изведнъж извика тя и цялата потръпна, изправи се. – Иде, убийци... И няма да има за вас място по земята, където да се скриете!
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Емил Марков
remsist Нед Юли 12, 2009 8:20 pm
ЕМИЛ МАРКОВ
„В лицето на др.Емил Марков ние изгубихме един чудесен другар, предан до смърт партиец, първокласен конспиратор. В историята на комунистическото движение у нас образът на Емил ще се нареди в едно от първите места на оная фаланга от героични самоотвержени борци, които съставляват гордостта и силата на нашата партия.”
/„Работническо дело”, №251 от 12 юли 1945г./
Емил Марков е роден на 5 април 1905г. в град Берковица. В комсомолската организация в родния си град Емил Марков влиза още като юноша. Левите си убеждения той дължи преди всичко на своя баща, учителя Марко Марков, един от пионерите на социалистическите идеи в Берковица и Берковския край. И двамата му братя, Веселин и Бойко, и сестра му, и тяхната майка – цялото семейство, в което расте и се развива Емил, е комунистическо.
През 1922г. то се преселва в столицата. Емил се записва във Втора мъжка гимназия (дн. 22-ро СОУ „Г.С.Раковски”) и веднага се включва и заработва от душа и сърце за делото на младите комунисти. През 1923г. участва в Септемврийското въстание. През този период от живота си Емил Марков се оформя не само като начетен комунист, но и като смел революционер и предан другар. След въстанието Емил Марков разгръща активна дейност във фабриките и училищата в София за укрепване на младежките организации. През 1924г. му е възложено да организира антимилитаристически групи в гарнизона на V район.
Настъпват априлските дни на 1925г. Фашисткият арест не отминава и младия революционер – той е задържан в Дирекцията на полицията. Емил се решава на рискована стъпка: за да не издаде другарите си, той се хвърля от ІV етаж на Дирекцията. По една случайност остава жив. След четири и половина години затвор е освободен. Отново се хвърля в борбата. През 1930г. е изпратен в СССР да се учи и да се лекува. Завършва Ленинската партийна школа в Москва с отличие и през 1932г. се завръща в България. Тук поема по трудния, но героичен път на професионален революционер. За прикритие той се занимава с часовникарство, който занаят владее още от ученичеството си. Така изкарва и прехраната на семейството си.
През 1935-1936г. Емил Марков е един от партийните функционери, който допринася извънредно много за изживяване на левосектантството в партията и за внедряване на новия Димитровски курс в Софийската партийна организация.
След разбойническото нахлуване на хитлеристите в СССР Емил Марков е на своя боеви пост. На 3 юли 1941г. е интерниран в концлагера Гонда Вода. През есента на същата година с група другари успява да избяга от лагера и след много премеждия пристига нелегално в София. В тези трудни за партията и за народа дни и месеци Емил Марков е привлечен за член на ЦК на БРП. В условията на дълбока нелегалност разгръща организационна работа по изграждането на партийни организации и бойни групи, създава връзки с армията. Той активно сътрудничи на Централната военна комисия. След арестуването на Цвятко Радойнов поема ръководството й. През пролетта на 1943г. тя се превръща в Главен щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). Емил Марков ръководи умело и с такт партизанското движение, което все повече се масовизира и добива нови организационни форми.
С помощта на военни специалисти-комунисти изработва инструкцията „Общи указания за боева подготовка и ръководство”.
На 12 юли 1943г. фатална случайност помага на фашистката полиция да узнае нелегалната му квартира на ул. „Деян Белишки”35. Емил открива огън с пистолет, влиза в бой с групата полицейски агенти и геройски загива в ожесточената престрелка. [justify]
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Фашисти и антифашисти в българския футбол
remsist Сря Ное 11, 2009 8:42 pm
Обърнете внимание на втората част на статията:
"Славия" е най-репресираният клуб след 09.09.1944 г.
14:54 09-11-2009
Владислав Стоянов
Няколко играчи са убити за сътрудничество с полицията и Гестапо, други са жестоко преследвани
В няколко броя „Новинар” ще ви запознае със събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са си влияели един на друг и взаимно са се променяли.
Четирикратен шампион на България и първият голям вратар в историята на българския национален отбор са може би най-известните “дисиденти” във футбола ни след 09.09.1944 г. Дисиденти – значи репресирани. Това са Димитър Зографов-Бомбата и Тодор Дермонски, играчи съответно на „Славия” и „АС-23”. Вторият е и балкански шампион от 1932 г. – най-голямото постижение на националния ни отбор от 1924 г. до класирането му за олимпийските игри през 1956 г.
И за двамата отечественофронтовската, а след това и комунистическата власт имат формални поводи да им потърсят отговорност. Съдбата на Зографов е трагична. След 09.09.1944 г. изчезва безследно и след време се приема, че е убит. Причината за убедителността в това твърдение е, че преди съветската военна инвазия Бомбата служи в полицията, в РО 3. Това разказва Христо Минковски-Мути, който твърди, че Бомбата се е укрил, но е бил предаден от играч на „Ботев”. Дермонски е „виновен” по същия параграф – преди Девети от „АС-23” му намират работа в полицията, твърди се, че е сътрудничил на чуждо разузнаване. Съпругата му Люба разказва, че е обвинен в мъчение на арестанти, както и в други недоказани деяния. Осъден е на 15 години затвор, а жена му е изселена от София за 8 месеца. Дермонски лежи 3 години, след което е помилван и работи като строител. Броени месеци не му стигат, за да доживее демокрацията през 1989 г. В затвора с обвинения от политически характер лежат също Георги Янков-Гьоцмана и Александър Белокапов. Двамата също са играчи на „Славия” – „отборът на средните класи” преди Девети, а мъченията засягат здравето им и впоследствие умират млади. Убит е и Здравко Минчев („Славия” и националния тим). През войната е собственик на бар „Етоал”, жени се за унгарка, а впоследствие е обвинен, че е бил агент на Гестапо. Веднага след Девети безследно изчезват още трима футболисти - Ради Мазников, Коста Жеков и Кирил Цветков (и тримата от „Левски”).
От друга страна, изглежда новата власт е имала все пак някакви причини да пролее кръвта на някои футболисти, защото други, също техни врагове, остават живи. Като например синът на вътрешния министър през 1943-1944 г. Дочо Христов – Милчо („Славия”). Семейството е изселено, а Милчо дълги години работи като бояджия, след което успява да завърши инженерство и отива в "Софстрой". Любомир Стамболиев, също служител в полицията през войната, е съден, но оправдан. Тежка е съдбата и на други. Крум Стоичков („Борислав”, „ФК-13”), чийто баща е бил градинар в Двореца, а самият той – царски офицер, е подложен на унижения, на побои в полицията и е лишен от храна при купонната система. Никола Савов-Коко, също бивш офицер, е изключен от университета и изкарва няколко месеца в лагерите Куциян и Богданов дол. Десет години в затвора лежи Тодор Наумов („Шипка”), който е завършил висше икономическо образование във Франция. Той бил поканен в тайна военна организация, но въпреки че отказва да участва в дейността й, след нейното разкриване е обявен за виновен, защото не ги е издал. Любомир Хранов-Мистри („Левски”) пък го отнася, задето сестра му е работила в Двореца, както и за антипатия към бригадирското движение. Изхвърлен е от националния отбор преди турне в чужбина и е низвергнат. Друг левскар – Амедео Клева, е осъден за шпионаж и въпреки че е изпратен в затвора с лек режим, излиза с разклатено здраве. Умира в старчески приют в родната Италия. Ганчо Василев става шампион с ЦСКА през 1951 г., след като преди това е депортиран от Чехия, където е бил студент и тикнат в ареста за 3 месеца без обвинение. Причината – през войната е живял в Германия. ЦСКА го картотекира и го военизира. Той е един от малкото щастливи „виновници”, заедно с Александър Иванов - Врабчо, който оспорва методите на някаква първа секретарка на БКП и впоследствие успява да емигрира.
Много повече футболисти са изтребени преди Девети - заради леви идеи
Вълната от насилие, избухнала след 09.09.1944 г., е породена от предишната, виновни за която са царският режим на Борис III и регентският период след смъртта му. Тогава също има насилие и убийства на футболисти по политически причини, тъй като в онези години повечето спортисти не са били от привилегированите класи и по естествен път са прегръщали левите политически идеи. Историята помни и цял един клуб, репресиран преди Девети – “Бенковски” (Перник). През 1940 г. той е разтурен от полицията, защото в него има ремсисти. Част от членовете и играчите стават партизани, други са арестувани. Разтурянето е стар похват за периода между двете световни войни и започва да се прилага още след септемврийския метеж през 1923 г. Дейността на друг клуб – “Шипка” (София), почти замира след 1941 г., тъй като част от шефовете, играчите и деятелите прегръщат левите идеи и минават в нелегалност. Сред избягалите в планината е и капитанът на отбора - бъдещият генерал Величко Георгиев. Други са с откровено трагична съдба. Един от основателите на “Ботев” (Ихтиман) Борис Новански е убит от полицаи. Братята Георги и Генади Никифорови, играчи на “Славия”, които на Великден 1944 г. хващат гората, по-късно са застреляни от жандармерията, а друг футболист – Борис Дуков-Дучето, твърди, че е бил свидетел на гибелта им. Халфът на “Левски” (Дупница) Желю Демиревски-Ганке, партизанин в Рилския отряд, е умъртвен току преди девети септември край село Добърско, Разложко. Докато се случват тези трагични събития, най-големият може би късметлия сред футболистите левичари в онези години Борис Шаранков снове в нелегалност, след като се е върнал от СССР. Бившият играч на “Славия” и кавалерийски офицер заминава по време на Гражданската война, след като у нас е участвал в железничарската стачка. Там пък става командир на полк в Първа конна армия на Будьони и бори контрареволюцията. След повторна емиграция в Съветския съюз той се връща окончателно у нас след 09.09.1944 г. А междувременно е умъртвен и Димитър Бурков. Ремсист, нелегален и с досие, той е намерен обесен в Шуменския затвор, но никой и не си помисля, че може да е самоубийство. Стадионът на отбора, в който е играл – “Светкавица” (Търговище), и до днес носи неговото име. Ленин Мишев от ЖСК (Плевен) и също член на РМС е застрелян, след като е обграден в къща край Гулянци през 1942 г. От засада е убит и Ангел Георгиев от “Тракийска слава”, позволил си да окачи на видно място червено знаме в Стара Загора. Бенжамин Астург от „АС-23” е изхвърлен от футбола във военните години заради еврейския си произход и се укрива извън столицата. А отборът на борческото пернишко село Ярджиловци и днес се казва “Партизан”. Както и един друг от Белград, между другото. Ех, а покойната легенда на ЦСКА от 50-те години Иван Колев – страшно буйна глава и вечна опозиция срещу който и да е на власт, обичаше да се тюхка, че късно се е родил за партизанин...
Тъй или иначе времето не връща нито тези, които са били репресирани преди 09.09.1944 г., нито онези след това.
Източници
“50 години футбол в България”, Л. Аврамов, Р. Олянов, Ас. Павлов, Ал. Николов, Ст. Боцев, 1960
“Футболът в България", Кл. Симеонов, 1984
“Футболната романтика на България”, С. Милчев, I – III том, 1998-2000 г.
Вестник “Славия”
http://www.novinar.net/news/13-slaviia-e-naj-represiraniiat-klub-sled-09091944-g_MzEwMDs0Mg==.html
"Славия" е най-репресираният клуб след 09.09.1944 г.
14:54 09-11-2009
Владислав Стоянов
Няколко играчи са убити за сътрудничество с полицията и Гестапо, други са жестоко преследвани
В няколко броя „Новинар” ще ви запознае със събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са си влияели един на друг и взаимно са се променяли.
Четирикратен шампион на България и първият голям вратар в историята на българския национален отбор са може би най-известните “дисиденти” във футбола ни след 09.09.1944 г. Дисиденти – значи репресирани. Това са Димитър Зографов-Бомбата и Тодор Дермонски, играчи съответно на „Славия” и „АС-23”. Вторият е и балкански шампион от 1932 г. – най-голямото постижение на националния ни отбор от 1924 г. до класирането му за олимпийските игри през 1956 г.
И за двамата отечественофронтовската, а след това и комунистическата власт имат формални поводи да им потърсят отговорност. Съдбата на Зографов е трагична. След 09.09.1944 г. изчезва безследно и след време се приема, че е убит. Причината за убедителността в това твърдение е, че преди съветската военна инвазия Бомбата служи в полицията, в РО 3. Това разказва Христо Минковски-Мути, който твърди, че Бомбата се е укрил, но е бил предаден от играч на „Ботев”. Дермонски е „виновен” по същия параграф – преди Девети от „АС-23” му намират работа в полицията, твърди се, че е сътрудничил на чуждо разузнаване. Съпругата му Люба разказва, че е обвинен в мъчение на арестанти, както и в други недоказани деяния. Осъден е на 15 години затвор, а жена му е изселена от София за 8 месеца. Дермонски лежи 3 години, след което е помилван и работи като строител. Броени месеци не му стигат, за да доживее демокрацията през 1989 г. В затвора с обвинения от политически характер лежат също Георги Янков-Гьоцмана и Александър Белокапов. Двамата също са играчи на „Славия” – „отборът на средните класи” преди Девети, а мъченията засягат здравето им и впоследствие умират млади. Убит е и Здравко Минчев („Славия” и националния тим). През войната е собственик на бар „Етоал”, жени се за унгарка, а впоследствие е обвинен, че е бил агент на Гестапо. Веднага след Девети безследно изчезват още трима футболисти - Ради Мазников, Коста Жеков и Кирил Цветков (и тримата от „Левски”).
От друга страна, изглежда новата власт е имала все пак някакви причини да пролее кръвта на някои футболисти, защото други, също техни врагове, остават живи. Като например синът на вътрешния министър през 1943-1944 г. Дочо Христов – Милчо („Славия”). Семейството е изселено, а Милчо дълги години работи като бояджия, след което успява да завърши инженерство и отива в "Софстрой". Любомир Стамболиев, също служител в полицията през войната, е съден, но оправдан. Тежка е съдбата и на други. Крум Стоичков („Борислав”, „ФК-13”), чийто баща е бил градинар в Двореца, а самият той – царски офицер, е подложен на унижения, на побои в полицията и е лишен от храна при купонната система. Никола Савов-Коко, също бивш офицер, е изключен от университета и изкарва няколко месеца в лагерите Куциян и Богданов дол. Десет години в затвора лежи Тодор Наумов („Шипка”), който е завършил висше икономическо образование във Франция. Той бил поканен в тайна военна организация, но въпреки че отказва да участва в дейността й, след нейното разкриване е обявен за виновен, защото не ги е издал. Любомир Хранов-Мистри („Левски”) пък го отнася, задето сестра му е работила в Двореца, както и за антипатия към бригадирското движение. Изхвърлен е от националния отбор преди турне в чужбина и е низвергнат. Друг левскар – Амедео Клева, е осъден за шпионаж и въпреки че е изпратен в затвора с лек режим, излиза с разклатено здраве. Умира в старчески приют в родната Италия. Ганчо Василев става шампион с ЦСКА през 1951 г., след като преди това е депортиран от Чехия, където е бил студент и тикнат в ареста за 3 месеца без обвинение. Причината – през войната е живял в Германия. ЦСКА го картотекира и го военизира. Той е един от малкото щастливи „виновници”, заедно с Александър Иванов - Врабчо, който оспорва методите на някаква първа секретарка на БКП и впоследствие успява да емигрира.
Много повече футболисти са изтребени преди Девети - заради леви идеи
Вълната от насилие, избухнала след 09.09.1944 г., е породена от предишната, виновни за която са царският режим на Борис III и регентският период след смъртта му. Тогава също има насилие и убийства на футболисти по политически причини, тъй като в онези години повечето спортисти не са били от привилегированите класи и по естествен път са прегръщали левите политически идеи. Историята помни и цял един клуб, репресиран преди Девети – “Бенковски” (Перник). През 1940 г. той е разтурен от полицията, защото в него има ремсисти. Част от членовете и играчите стават партизани, други са арестувани. Разтурянето е стар похват за периода между двете световни войни и започва да се прилага още след септемврийския метеж през 1923 г. Дейността на друг клуб – “Шипка” (София), почти замира след 1941 г., тъй като част от шефовете, играчите и деятелите прегръщат левите идеи и минават в нелегалност. Сред избягалите в планината е и капитанът на отбора - бъдещият генерал Величко Георгиев. Други са с откровено трагична съдба. Един от основателите на “Ботев” (Ихтиман) Борис Новански е убит от полицаи. Братята Георги и Генади Никифорови, играчи на “Славия”, които на Великден 1944 г. хващат гората, по-късно са застреляни от жандармерията, а друг футболист – Борис Дуков-Дучето, твърди, че е бил свидетел на гибелта им. Халфът на “Левски” (Дупница) Желю Демиревски-Ганке, партизанин в Рилския отряд, е умъртвен току преди девети септември край село Добърско, Разложко. Докато се случват тези трагични събития, най-големият може би късметлия сред футболистите левичари в онези години Борис Шаранков снове в нелегалност, след като се е върнал от СССР. Бившият играч на “Славия” и кавалерийски офицер заминава по време на Гражданската война, след като у нас е участвал в железничарската стачка. Там пък става командир на полк в Първа конна армия на Будьони и бори контрареволюцията. След повторна емиграция в Съветския съюз той се връща окончателно у нас след 09.09.1944 г. А междувременно е умъртвен и Димитър Бурков. Ремсист, нелегален и с досие, той е намерен обесен в Шуменския затвор, но никой и не си помисля, че може да е самоубийство. Стадионът на отбора, в който е играл – “Светкавица” (Търговище), и до днес носи неговото име. Ленин Мишев от ЖСК (Плевен) и също член на РМС е застрелян, след като е обграден в къща край Гулянци през 1942 г. От засада е убит и Ангел Георгиев от “Тракийска слава”, позволил си да окачи на видно място червено знаме в Стара Загора. Бенжамин Астург от „АС-23” е изхвърлен от футбола във военните години заради еврейския си произход и се укрива извън столицата. А отборът на борческото пернишко село Ярджиловци и днес се казва “Партизан”. Както и един друг от Белград, между другото. Ех, а покойната легенда на ЦСКА от 50-те години Иван Колев – страшно буйна глава и вечна опозиция срещу който и да е на власт, обичаше да се тюхка, че късно се е родил за партизанин...
Тъй или иначе времето не връща нито тези, които са били репресирани преди 09.09.1944 г., нито онези след това.
Източници
“50 години футбол в България”, Л. Аврамов, Р. Олянов, Ас. Павлов, Ал. Николов, Ст. Боцев, 1960
“Футболът в България", Кл. Симеонов, 1984
“Футболната романтика на България”, С. Милчев, I – III том, 1998-2000 г.
Вестник “Славия”
http://www.novinar.net/news/13-slaviia-e-naj-represiraniiat-klub-sled-09091944-g_MzEwMDs0Mg==.html
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Българските партизани
Стефан:Сталин Нед Ное 29, 2009 11:37 am
Другари предлагам да се вдигнем на протест,без значение кога да се съберем да се вдигнем да се нахъсаме срещу престапноста,ако даже трябва да стигне до бой с полицай!!!Ето какво ме нахъса толкова http://vbox7.com/play:78340a59
Стефан:Сталин- Брой мнения : 54
Registration date : 05.01.2009
Re: Герои на антифашистката борба в България
Drugarqt Нед Ное 29, 2009 10:32 pm
Много се радвам, че видеото ми е имало такъв ефект. Дано и други се чувстват така 
. Прав си, но за съжаление не сме много. Ще трябва да се организираме, но сега няма да има ефект. 
. Прав си, но за съжаление не сме много. Ще трябва да се организираме, но сега няма да има ефект. 
Drugarqt- Брой мнения : 2
Registration date : 19.11.2009
Age : 30
Местожителство : София -
Re: Герои на антифашистката борба в България
remsist Нед Ное 29, 2009 10:56 pm
Drugarqt написа:Много се радвам, че видеото ми е имало такъв ефект. Дано и други се чувстват така
Клипчето е добро и според мен ще има ефект. Но не толкова ефект да излезем на някакъв си протест - без цел, просто ей така, за да си протестираме - а защото чрез него и чрез други подобни материали може да се спечелят нови хора за Идеята.
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Партизаните-национални герои!
Working Class Нед Яну 03, 2010 4:26 pm
В края на февруари 2009 г. в 40-то Народно събрание бе внесено предложение партизаните и участниците в антифашистката съпротива да имат увеличение на пенсиите от 80 лева,като бъдат признати за ветерани от Втората световна война.Предложението естествено не се прие.Беше отхвърлено с 81 гласа "за",69 гласа "против" и 37 гласа "въздържали се".За старите муцуни от десницата-СДС и ДСБ,също и част от фашизоидните елементи от АТАКА е нормално да гласуват против този законопроект.Чудно е обаче,защо сред депутати от партията,наричаща себе си "социалистическа"-БСП се бяха въздържали.Част от предсативетилет на КБ дори не са присъствали в парламентарната зала.
Именно този случай показва,че в българският парламент,както предишния,така и настоящия има силно присъствие на фашиски елементи и липса на силна лява опозиция (в сегашното).Част от синята пасмина веднага изкочиха на трибуната по време на парламентарния контрол и започнаха да квалифицират борците за народната свобода-партизаните с познатите фрази от последните 20 години-"шумкари,мандраджий,терористи,бандити,криминални типове,номеклатуристи".Но,може ли "терористи" да се нарекът онези младежи,които с оръжие в ръка отиват да воюват срещу монархо-фашистакта власт.Тези младежи,които са оставяли семейства,майки,бащи,жени,деца.Младежите,които вървяха по славния път към безсмъртието с лозунга "СМЪРТ НА ФАШИЗМА!СВОБОДА НА НАРОДА!".Тези хора не са излизали по Балкана за пенсии,не са мряли за ено мижаво увеличение от 80 лева.Това са хората,които да дали изцяло своята младост за разгрома на фашизма и за построяването на социализма.Е,уви,те днес са "терористи и убийци"???
Именно този случай показва,че в българският парламент,както предишния,така и настоящия има силно присъствие на фашиски елементи и липса на силна лява опозиция (в сегашното).Част от синята пасмина веднага изкочиха на трибуната по време на парламентарния контрол и започнаха да квалифицират борците за народната свобода-партизаните с познатите фрази от последните 20 години-"шумкари,мандраджий,терористи,бандити,криминални типове,номеклатуристи".Но,може ли "терористи" да се нарекът онези младежи,които с оръжие в ръка отиват да воюват срещу монархо-фашистакта власт.Тези младежи,които са оставяли семейства,майки,бащи,жени,деца.Младежите,които вървяха по славния път към безсмъртието с лозунга "СМЪРТ НА ФАШИЗМА!СВОБОДА НА НАРОДА!".Тези хора не са излизали по Балкана за пенсии,не са мряли за ено мижаво увеличение от 80 лева.Това са хората,които да дали изцяло своята младост за разгрома на фашизма и за построяването на социализма.Е,уви,те днес са "терористи и убийци"???
Working Class- Брой мнения : 96
Registration date : 13.09.2009
Age : 31
Местожителство : Народна Република България -
Re: Герои на антифашистката борба в България
Христо Радевски Нед Яну 03, 2010 5:51 pm
Но,може ли "терористи" да се нарекът онези младежи,които с оръжие в ръка отиват да воюват срещу монархо-фашистакта власт.
Там е работата че може. В тази лъжовна демокрация си позволяват всичко, и то без никакви задръжки. За съвест да не говориме.
Христо Радевски- Брой мнения : 124
Registration date : 14.10.2009
Местожителство : НРБ
Re: Герои на антифашистката борба в България
asd Нед Яну 03, 2010 5:56 pm
Терористи са днес хората които се противопоставят на капиталистическия глобализъм и империализъм. . . Борците за свобода в Палестина също ги наричат терористи и ИРА я обявиха за терористична организация защото се бори против британските окопатори в северна ирландия.
asd- Брой мнения : 214
Registration date : 07.08.2008
Re: Герои на антифашистката борба в България
Working Class Нед Яну 03, 2010 5:58 pm
Във цяла Западна Европа партизаните са признати за ветерани,също така е призната и съпротивата.
Working Class- Брой мнения : 96
Registration date : 13.09.2009
Age : 31
Местожителство : Народна Република България -
Re: Герои на антифашистката борба в България
antikomunist Нед Яну 03, 2010 8:13 pm
Първо искам да честитя новата 2010 година на съфорумците.С риска да ме обавяте за фашист или нацист,ще отбележа че дори и в България да е имало партизанско движение или отделни леви фракции,тук не е имало силна съпротива както например в Югославия или Франция,и в СССР също.В България всичко става в последният момент.Когато през 1944-45 хода на войната се променя в полза на Съюзниците,тогава с помоща на червената армия,се появяват и първите български партизани.Истината е че в нашата страна никога не е имало,някаква реална съпротива,срещу нацистите.
antikomunist- Брой мнения : 4
Registration date : 03.01.2010
Age : 37
Местожителство : Бургас
Re: Герои на антифашистката борба в България
remsist Нед Яну 03, 2010 8:28 pm
antikomunist написа:Първо искам да честитя новата 2010 година на съфорумците.С риска да ме обавяте за фашист или нацист,ще отбележа че дори и в България да е имало партизанско движение или отделни леви фракции,тук не е имало силна съпротива както например в Югославия или Франция,и в СССР също.В България всичко става в последният момент.Когато през 1944-45 хода на войната се променя в полза на Съюзниците,тогава с помоща на червената армия,се появяват и първите български партизани.Истината е че в нашата страна никога не е имало,някаква реална съпротива,срещу нацистите.
Сериозно си се объркал г-н антикомунист. 1945г. в България монархо-фашизмът вече е катурнат и е установена Народно-демократична власт. Незнанието само на този факт показва твоето сериозно невежество по въпроси, които си тръгнал да обсъждаш с нас.
Да не говорим за нелепите сравнения с Югославия - страна, която е била окупирана и разперчетосана от хитлеристите, естествено че ще има общонационална съпротива. Докато в България българската буржоазия се продава на хитлеристите и вместо общонационална съпротива имаме гражданска война - продажната българска буржоазия срещу българските патриоти - работници, селяни и интелигенция (тази гражданска война между другото започва по вина на фашистите още през 1923г. и дава като резултат около сто хиляди убити българи). България е единствената страна-съюзник на хитлеристка Германия с организирано антифашистко движение. И това, разбира се, е повод за национална гордост.
Погледни и тези два материала: http://septemvri23.com/fascism_i_antifascism_v_bg_predi_i_sega.htm
http://septemvri23.com/doklad_Geshev_1944.htm
remsist- Брой мнения : 1136
Registration date : 06.08.2008 -
Re: Герои на антифашистката борба в България
antikomunist Нед Яну 03, 2010 8:35 pm
В България не е имало "монархо-фашизъм",другарю болшевик,стига вече сте спекулирали с миналото.Не случайно съм написал че единственото хубаво нещо на миналото е че е минало.Никога в България не е имало "фашизъм" това са пълни глупости.Но вие не се интересувате от мнението на различните хора,затова и няма смисъл да ви обяснявам какво значи "фашизъм и какво нацизъм" и без това мразите чуждите мнения.
antikomunist- Брой мнения : 4
Registration date : 03.01.2010
Age : 37
Местожителство : Бургас
Re: Герои на антифашистката борба в България
Stargate Нед Яну 03, 2010 8:39 pm
antikomunist написа:В България не е имало "монархо-фашизъм",другарю болшевик,стига вече сте спекулирали с миналото.Не случайно съм написал че единственото хубаво нещо на миналото е че е минало.Никога в България не е имало "фашизъм" това са пълни глупости.Но вие не се интересувате от мнението на различните хора,затова и няма смисъл да ви обяснявам какво значи "фашизъм и какво нацизъм" и без това мразите чуждите мнения.
Кви вафли бе мен
Stargate- Брой мнения : 199
Registration date : 06.08.2008
Age : 106
Местожителство : Умирай трудно -
Re: Герои на антифашистката борба в България
Христо Радевски Пон Яну 04, 2010 6:35 am
Антикомунисте, ти дето ми говориш че е нямало фашизъм, и прочие терминологии и други бозави тези, наясно ли си кой човек ти е на аватара? Един тиранин, срещу когото народа е вдигал въстание, понеже според народа "предал бащината чест и слава". Ама кой ли е народа, а?
Христо Радевски- Брой мнения : 124
Registration date : 14.10.2009
Местожителство : НРБ
Re: Герои на антифашистката борба в България
Църни Вук Пон Яну 04, 2010 8:04 am
понеже не съм много запознат с партизаните ще ми кажете ли в какви точно бойни действия са участвали
Църни Вук- Брой мнения : 4
Registration date : 04.01.2010
Re: Герои на антифашистката борба в България
Българин Пон Яну 04, 2010 11:43 am
Какви ти национални герои? Да не би прабаба ми, живееща на село да е била от "гадната буржоа", че да ги ограбят партизаните? Или прадядо ми, тормозен от партизаните, а в по-късни години и от властта, защото не споделя болните им възгледи?
Не всички партизани са такива, но в голяма част не са никакви герои, а крадци, убийци, терористи!
А и Червенков, българската интелигенция не е била с комустите, а е била избита от тях!
Объркал си форума. Чао. /адм./
Не всички партизани са такива, но в голяма част не са никакви герои, а крадци, убийци, терористи!
А и Червенков, българската интелигенция не е била с комустите, а е била избита от тях!
Объркал си форума. Чао. /адм./
Българин- Брой мнения : 3
Registration date : 04.01.2010
Re: Герои на антифашистката борба в България
saztezatel Сря Яну 06, 2010 8:33 am
https://www.youtube.com/watch?v=h8vZsmXUFAg СЛАВА НА ВЕЛИКАТА ГЕРМАНСКА АРМИЯ-ОСВОБОДИТЕЛКА НА БЪЛГАРИЯ. ГЕРМАНИЯ И БЪЛГАРИЯ СА БРАТЯ ЗАВИНАГИ.ЕТО ПОЗДРАВ ЗА БЪЛГАРО-ГЕРМАНСКОТО БРАТСТВО.
Объркал си форума. Чао. /адм./
saztezatel- Брой мнения : 1
Registration date : 06.01.2010
Re: Герои на антифашистката борба в България
Стефан:Сталин Сря Яну 06, 2010 11:11 am
Абе ей,антикомунистически отрепки и фашисти,запазете малкото достойнство което ви е останало и не говрете пълни глупости,без тва ви идва карая.
Стефан:Сталин- Брой мнения : 54
Registration date : 05.01.2009
Re: Герои на антифашистката борба в България
Georgi91 Сря Яну 06, 2010 12:03 pm
Стефан:Сталин написа:Абе ей,антикомунистически отрепки и фашисти,запазете малкото достойнство което ви е останало и не говрете пълни глупости,без тва ви идва карая
Не се пали, не си заслужава. Админът си знае работата.
Georgi91- Брой мнения : 102
Registration date : 14.08.2008
Re: Герои на антифашистката борба в България
never_surrender Съб Яну 23, 2010 6:39 pm
Не знаех всички тези подробности за Емил Марков,но след като го прочетох още повече го уважавам!
ВЕЧНА СЛАВА НА ЕМИЛ МАРКОВ!
ВЕЧНА СЛАВА НА ЕМИЛ МАРКОВ!
never_surrender- Брой мнения : 139
Registration date : 31.10.2009 -
Грунд- Брой мнения : 27
Registration date : 02.12.2009 -
Страница 1 от 2 • 1, 2
Similar topicsСтраница 1 от 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите