Друга гледна точка около трагедията на Хаити

Всеки голям град в света би пострадал от земетресение от скала като тази, която опустоши столицата на Хаити във вторник сутрин, но не е случайност, че такава част от Порт-о-Прeнс днес прилича на военна зона. Голяма част от опустошението, причинено от тази последна и най-бедствена катастрофа, сполетяла Хаити може най-добре да бъде разбрана като още едно, изцяло причинено от човека последствие на дълга и противна историческа последователност.
Днешната трагедия в Хаити е резултат от една дълга история на преднамерено обедняване и обезвластяване. Хаити редовно бива описвана като „най-бедната страна в западното полукълбо”. Тази бедност е директното наследство от може би най-бруталната система на колониална експлоатация в световната история, увеличена от десетилетия систематично колониално потисничество.

Благородната „международна общност”, която в момента се надпреварва да изпраща своята „хуманитарна помощ” в Хаити, е до голяма степен отговорна за степента на страдание, което сега си е поставила за цел да намали. Откакто САЩ нахлуха и окупираха страната през 1915 г., всеки сериозен политически опит хаитянския народ да се придвижи (по фразата на бившия президент Жан-Бертран Аристид) „от абсолютна мизерия до облагородена бедност” беше насилствено и нарочно блокиран от правителството на САЩ и някои от съюзниците му.

Правителството на Аристид (избрано със 75% от гласовете) беше последната жертва на такава намеса, когато бе свалено чрез международно спонсориран преврат през 2004 г., който уби няколко хиляди души и остави голяма част от населението да тлее в отчаяние. ООН оттогава поддържа огромна и невероятно скъпа стабилизиционна сила в страната.

Хаити днес е страна, където, според най-доброто засега изследване, около 75% от населението „живее с по-малко от 2 долара на ден и 56% - или 4 и половина милиона души – живеят с по-малко от един долар на ден.” Десетилетия на неолиберално „приспособяване” и нео-имперски намеси отнеха на правителството на Хаити всяка реална възможност да инвестира в хората или да регулира икономиката си. Наказателни международни търговски и финансови разпоредби подсигуриха, че тези нищета и безпомощност ще останат структурен факт в живота в Хаити в необозримото бъдеще

Днес именно нищетата и безпомощността са виновни за пълния размах на ужаса в Порт-о-Принс. От 1970-те насам нескончаемата неолиберална атака върху земеделието на Хаити накара десетки хиляди фермери да заживеят в претъпкани градски гета. Въпреки че няма надеждни статистики, стотици хиляди жители на Порт-о-Принс живеят в отчайващи, под всякакъв стандарт, бидонвил ,къщи често нестабилно закрепени отстрани на обезлесени дефилета. Изборът на тези хора да живеят на такива условия и места е не по-малко „естествен” или случаен, колкото случайна е и степента на травмите, от които сега страдат.

Както директорът на Института за Справедливост и Демокрация в Хаити Браян Конканон посочва, „Тези хора се озоваха там, защото те или родителите им са били нарочно изгонени от селата им чрез политики на помощ и търговия насочени към създаването на голяма пленническа и следователно готова за експлоатация работна сила в градовете. По дефиниция, това са хора, които не могат да си позволят здрави, издържащи на земетресения къщи.” Междувременно, най-основната инфраструктура на града като течаща вода, електричество, пътища и др., остава плачевно неадекватна, често дори не съществува изобщо. Възможността на правителството да мобилизира какъвто и да е вид хуманитарна помощ е близка до нулата.

Международната общност на практика управляваше Хаити след преврата през 2004 г. Същите държави, които днес се надпреварват да изпращат спешна помощ на Хаити, през последните пет години по същество гласуваха срещу каквото и да е удължаване на мандата на ООН, надскачащ непосредственото му военно предназначение. Предложенията да се отклонят някои от тези „инвестиции” към занижаване на бедността или селскостопанско развитие бяха блокирани, съгласувайки се с отдавнашните схеми, които продължават да оформят разпределението на международната „помощ”.

Същите бури, които убиха толова много души през 2008 г. връхлетяха Куба, но убиха едва 4 души. Куба избегна най-лошите последици от неолибералната „реформа”, а правителството й поддържа капацитет да защитава народа си от катастрофи. Ако сериозно искаме да помогнем на Хаити чрез последната криза, ние трябва да сложим на масата този сравнителен подход. Заедно с изпращането на кризисно подпомагане, ние трябва да се запитаме какво можем да направим, за да улесним себеовластяването на народа на Хаити и обществените институции. Ако сериозно искаме да помогнем, нужно е да спрем да контролираме правителството на Хаити, да омиротворяваме гражданите й, и да експлоатираме икономиката й. И чак тогава е нужно да започнем да плащаме поне за част от някои от щетите, които вече сме причинили.
препратка: http://www.guardian.co.uk/commentisfree/2010/jan/13/our...light