Докато питаме, вървим (Джон Холоуей)

Благодаря ви, благодаря ви много. Трябва да кажа, че е много мило да бъда поканен „в устата на лъва“. Оценявам го.

Защо сме тук, защо аз съм тук? Тук съм на първо място, защото смятам, че е важно да дискутирам между другари. Смятам, че ако знаем, че имаме обща дългосрочна цел, която е премахването на капитализма и създаването на едно по-добро общество, но ако не сме се съгласили как да стигнем до него, то тогава е важно да дискутираме. И мисля, че този въпрос – за това защо сме тук, защо всички ние сме тук, защо искаме да говорим за стратегии за промяна на света – е по-основен и предполагам, че отговорът е или би трябвало да е, че сме хванати в капан. Хванати сме в капана на този ужасен свят, на капитализма. Знаем, че капитализмът е пълна разруха за човечеството и искаме да намерим изход, искаме да намерим пътя навън. Искаме нещо повече от кампании срещу Браун, кампании срещу Буш, кампании срещу расизма, срещу замразяването на заплатите и т. н., и т. н., и т. н. В действителност искаме да променим света, да намерим изход, искаме отговор, искаме стратегия.

Но може би няма отговор или може би няма един-единствен отговор. Може би това е най-трудното или едно от трудните неща, с които да живеем. Може би нещото, което трябва да направим, когато очаквате от нас отговор, е да изправим едно огромно огледало срещу вас и да кажем: „Вижте, погледнете себе си, вие носите в себе си страстта срещу капитализма, имате голям опит в различни борби, погледнете себе си за отговора.“

Може би няма един отговор, а може би няма и една стратегия. Темата на тази част е „Стратегии за промяна на света“ и това предполага, че ще има дискусия между две стратегии – между стратегията за промяна на света чрез завземане на властта и стратегията за промяна на света без завземане на властта. Проблемът с това е, че аз всъщност не искам да предлагам стратегия, защото за мен стратегията и идеята за завземането на властта са част от едно и също нещо. Стратегията според моя речник е план за постигане на дългосрочна цел. Но може би е твърде късно да мислим дългосрочно, може би дългосрочният аспект е твърде дългосрочен и в дългосрочен план, както е казал Кейнс, всички ще бъдем мъртви. Сега вече знаем много добре, че това е вярно, че ако капитализмът продължи да съществува, всички ще бъдем мъртви в дългосрочен план. Следователно може би не трябва да мислим толкова дългосрочно, а малко по-краткосрочно.

Смятам, че може би не трябва да мислим за стратегия, а за посока, която постоянно се сменя, т. е. пътят към едно по-добро общество не трябва да се схваща като прав път към видима цел, а по-скоро трябва да гледаме като на множество от пътеки, които все още не съществуват, които създаваме, вървейки по тях. Тук не става въпрос за игра на думи, това са две много различни концепции за антикапиталистическа политика, защото идеята за стратегия предполага ясен път напред, който е уговорен централизирано и след това е обяснен на онези, които искат да го следват. Може би има дискусии по изготвянето на стратегията, но щом тя е фиксирана, вече става дума за обясняването є: „Нека ви обясня как ще стигнем до това по-добро общество“, „Нека ви обясня защо моята стратегия е вярна, а онази другата е грешна“. Идеята за стратегия води до политика на монолог.

Но, от друга страна, ако кажем: „Не, не става въпрос за стратегия. Трябва да мислим за множество от пътища, които създаваме, вървейки по тях“, тогава това означава, че говорим за хиляди или дори милиони изследвания, които ни тласкат към приблизително еднаква крайна точка. Те се пресичат, обединяват се и се разделят отново. Това не ни води към политика на монолога, на обясняването, а към политика на диалога, на споделянето на опит, на задаването на въпроси. „Докато питаме, вървим“, както казват сапатистите. Ако погледна оттук, мога да гледам на вас с два различни типа очи. Ако погледна на вас през очите на идеята за стратегия, тогава ще видя група от хора, които вече са убедени от моята стратегия, и група от хора, които трябва да бъдат убедени. Ако погледна на вас с очите на „Докато питаме, вървим“, тогава това, което виждам, е множество от приятели, които споделят страст срещу капитализма, хора с много различен опит, много различни мечти, много различни омрази или с други думи множество от хора, с които да говоря, които да слушам, които да питам.

Можем и да сменим метафорите (винаги е забавно да сменяш метафората) и да кажем, че вместо да говорим за множество от пътеки, може би трябва да говорим за множество от пролуки в капиталистическата доминация, тъй като очевидно капитализмът е система на командване, осъществявано чрез парите. Това, което всички ние се опитваме да направим постоянно, е да кажем: „Не!“, да намерим начин да откажем, да заявим: „Не, не, аз няма да направя това, което се очаква от мен в капитализма, няма да посветя живота си на парите. Ще правя това, което аз смятам за нужно, за желано.“ Помислите за тези неподчинения, тези откази и създавания като за пролуки в тъканта на капиталистическата доминация. Може да ги разгледате в териториален аспект, например: „Тук, в Чиапас, или тук, в този социален център, или тук, в тази част на града, ние няма да се подчиняваме на правилата на капитала, тук той няма власт.“ Може да погледнете на това и през перспективата на времето: „Тук този уикенд ние ще се посветим на размисли относно разрушаването на капитализма. Няма да прекараме времето си, служейки на системата по никакъв начин.“ Можем да погледнем и в смисъла на дейности и ресурси, например можем да кажем по отношение на водата или на образованието, или на софтуера, или на музиката: „Това са сфери, в които няма да позволим капитализмът да доминира.“ И така намираме начини да се посветим. Понякога на голяма организирана база, като хората в Кочабамба, Боливия, които заявиха: „Няма да позволим приватизацията на водата“ и въстанаха, организираха сами доставянето на водата и спечелиха. Или понякога по отношение на лични дейности като отказа за съблюдаване на законите за интелектуална собственост например.

В началото казах (това е последният ми пункт. Макар и малко дълъг, все пак е добър пункт), че стратегията и завземането на властта са част от едно цяло. Това, което имам предвид, е, че и двете са част от едно съзвездие на борба срещу капитализма. И това съзвездие на антикапиталистическа борба, нека го наречем старото съзвездие, има в своята основа идеята, че борбата е борба на труда срещу капитала. Тази борба предполага съществуването на труда като работна ръка и принципните му организации са обединения на работната сила като работническите синдикати и политическите партии. На труда се гледа като на унитарна концепция, така че неотчуждаващия труд или неотчуждаващата дейност са състоятелни само по отношение на бъдещето или може би по отношение на миналото, но основно по отношение на бъдещето след революцията. Следователно революцията е някъде в бъдещето и целта на организациите е да създадат инструментите за постигане на тази бъдеща революция, а именно – стратегия, партия, завземането на властта и т. н.

Но ми се струва, че това съзвездие на борба сега е в криза и изгрява ново съзвездие. То излезе на бял свят за пръв път през 1968 година и намери своето най-ясно и елегантно изразяване във въстанието на сапатистите и тяхната концепция за достойнство. Това съзвездие израсна от движението срещу капиталистическата глобализация с всички негови противоречия. То има в основата си не идеята за борбата на труда срещу капитала, а заявява, че след като ще се борим срещу капитала, то тогава трябва да се борим срещу това, което го създава. А кое създава капитал? Трудът. Следователно ако ще се борим срещу капитала, то трябва да се борим срещу труда. И това ново съзвездие поставя въпроса за антикапиталистическата борба не като борбата на труда срещу капитала, а като борба срещу труда и следователно срещу капитала. Това има смисъл само ако разширим концепцията за труда, само ако кажем, че не можем да гледаме на труда като на унитарна концепция, а трябва да мислим за него като за вътрешно антагонистична концепция. Трябва да видим, че под труда се крие капиталистическия тип труд. Освен него има и нещо друго, стремежът за моделиране на нашата собствена дейност, за самоопределяна дейност. И отново се връщаме да прочетем Маркс и виждаме на първите страници на „Капиталът“, където той казва: „Ключът, опорната точка за разбирането на капитализма, е дуалистичната природа на труда.“ Нещо, което Маркс казва толкова централно в началото на „Капиталът“ и което след това изчезва напълно от цялата марксистка традиция.

И така достигаме до идеята, че ако ще говорим за борбата срещу капитала като за борба срещу труда и следователно срещу капитала, в действителност ние казваме, че борбата срещу капитализма е борба за алтернативен начин на действие, на правене срещу капиталистическия тип труд. Това е борбата на неотчуждаващия или на антиотчуждаващия труд (това, което Маркс нарича „осъзната жива дейност“) срещу капитала.

Ако направим това, то всичко се променя по отношение на организирането и организациите. Всичко се променя и на концептуално ниво. Защото, както казахме, ако заявим, че борбата е сега за алтернативен начин на действие срещу капиталистическия тип труд, това, което в действителност казваме, е, че нашата борба е да изживяваме сега обществото, което искаме да създадем. Борим се срещу капитализма, като изживяваме сега обществото, което искаме да създадем, или иначе казано революцията е тук и сега или не е никога.

Това означава, че вместо да мислим за революционната дейност като за изграждане на движение, благодарение на което един ден наистина ще стигнем до революцията, трябва да мислим за нея [революционната дейност] като за борба тук и сега срещу капитализма, като за развиване на онези пролуки, като за създаване на алтернативен начин на функциониране тук и сега. Това може да изглежда абсурдно, но в действителност се случва. Това е начинът, по който се развива антикапиталистическата борба в момента. Ако погледнете към алтерглобалисткото движение, ако погледнете към онова, което се случва в Латинска Америка и из целия свят, ако се вгледате в сапатисткото, аржентинското, боливийското движение, ще видите, че те всички казват: „Не, ние вече не се интересуваме от политиката на исканията. Сега ще създадем обществото, което желаем.“ Ако се опитаме да поставим стратегия на това, все едно да поставим наочници на див кон, а това е ужасно, защото в крайна сметка ние сме този див кон. Ние сме дивата борба срещу капитализма.

Нека формулирам два извода от всичко това, за да завърша. Първо, ако борбата е борбата срещу труда, борба на алтернативен начин на действие срещу труда и следователно срещу капитала, то това означава, че нашата борба е дълбоко и необходимо асиметрична по отношение на капитала. Ние не сме като тях, не искаме да сме като тях, не искаме да се организираме като тях. Мразим ги, но ще ги мразим не като ги имитираме, а като направим нещо различно. И това, разбира се, означава, че няма да използваме държавата, защото тя е тяхната организация с техните модели на поведение, техния език, техните йерархии, а ние няма да направим това. Второ, всичко казано дотук означава, че мислим за борбата за един друг свят не от гледната точка на тоталността, а от гледната точка на особеностите, подробностите и характерните черти, от гледната точка на това множество от пролуки, от пътеки. Обикновено се казваше, че една антикапиталистическа революция не може да идва от вътрешността на системата. Това ми изглежда абсолютно грешно, единственият начин, по който можем да мислим за антикапиталистическа революция, е като за всеобхватна и пълна такава, вътре в самата тъкан на капитализма, като за движението от вътрешността на капитализма навън. Казано с други думи, единственият начин, по който аз мога да си представя антикапиталистическата революция, е като за създаването, удължаването и умножаването на тези пролуки в капиталистическата доминация.

Докато питаме, вървим, винаги, докато питаме, вървим. Благодаря ви.


Настоящият текст е транскрипция на лекция на Джон Холоуей от конференцията „Марксизъм 2008“, панел „Стратегии за промяна на света“.

Превод: Петър
http://www.lifeaftercapitalism.info/liberatingtheory/154-asking-we-walk