Патриотизъм

ПАТРИОТИЗЪМ – любов към отечеството, „едно от най-дълбоките чувства, закрепени от векове и хилядолетия на обособени отечества” (Ленин).

Патриотизмът се поражда не от тайнствен „национален дух” или „расова душа”, както твърдят буржоазните социолози, а от определени социално-икономически условия. Патриотизмът е социално-историческо явление и има в разните епохи различно социално-класово съдържание. Като извънредно важен елемент на общественото съзнание патриотизмът добива особено значение в периода на образуването на нациите и националните държави, в епохата на възхождащия капитализъм, когато буржоазията, разрушавайки феодализма и феодалната раздробеност, събира нацията в едно, излиза като представителка на цялата нация. Обаче с по-нататъшното историческо развитие и с изострянето на антагонизма на класите вътре в буржоазните нации, все повече и повече се разкриват фалшът и лицемерието на „патриотизма” на буржоазията. Под маската на „патриотизма” буржоазията провежда политика на заграбване на чужди национални територии, сее недоверие и ненавист към чуждите нации. За запазване на своите печалби и своето господство над трудещите се тя предава националните интереси, подло изменя на родината: „...По-високо от интересите на отечеството, на народа и на каквото искате, капиталът поставя опазването на своя съюз на капиталистите от всички страни против трудещите се” (Ленин).

Истинските патриоти на родината са трудещите се маси, които всякога действат като най-последователни защитници на националната независимост на своята страна, които се борят както против чуждоземните завоеватели, така и против игото на собствената буржоазия. Трудещите се маси са кръвно заинтересовани за съдбините на своята родина, за нейното освобождение от гнета и експлоатацията, за създаването на условия за нейния действителен разцвет.

Пример за патриотизъм е защитната реч на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, произнесена на 16 декември 1933г. Ето откъс от нея:

Димитров: ...Печатът не само ме хулеше по всякакъв начин – това ми беше безразлично, – но във връзка с мене наричаха и моя български народ „див” и „варварски”; мене ме наричаха „тъмен балкански субект”, „див българин”, и аз не мога да отмина това с мълчание.
Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но българската работническа класа и селяните, българската народна интелигенция съвсем не са диваци и варвари. Равнището на материалната култура на Балканите, безусловно, не е така високо, както в другите европейски страни, но духовно и политически нашите народни маси не стоят на по-ниско равнище, отколкото масите в другите европейски страни. Народ, който 500 години живее под чуждо иго, без да изгуби своя език и националност, нашата работническа класа и селяните, които се бореха и се борят против българския фашизъм и за комунизма, – такъв народ не е див и варварски. Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз Ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са варвари и диваци?

Председателят (прекъсва Димитров): Вие не намеквате за политическите отношения в Германия, нали?

Димитров (с иронична усмивка): Разбира се, че не, господин председателю...
Още по времето, когато германският император Карл V казвал, че той говори на немски само с конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език, във „варварска” България апостолите Кирил и Методий бяха създали и разпространяваха старобългарската писменост.
Българският народ с всички сили и извънредно упорито се е борил против чуждото иго. Ето защо, протестирам против нападките срещу българския народ. Нямам причини да се срамувам, че съм българин и се гордея, че съм син на българската работническа класа.